|
|
Une rose lueur s'épand par les nuées ;
L'horizon se dentelle, à l'Est, d'un vif éclair ;
Et le collier nocturne, en perles dénouées,
S'égrène et tombe dans la mer.
Toute une part du ciel se vêt de molles flammes
Qu'il agrafe à son faîte étincelant et bleu.
Un pan traîne et rougit l'émeraude des lames
D'une pluie aux gouttes de feu.
Des bambous éveillés où le vent bat des ailes,
Des letchis au fruit pourpre et des cannelliers
Pétille la rosée en gerbes d'étincelles,
Montent des bruits frais, par milliers.
Et des monts et des bois, des fleurs, des hautes mousses,
Dans l'air tiède et subtil, brusquement dilaté,
S'épanouit un flot d'odeurs fortes et douces,
Plein de fièvre et de volupté.
Par les sentiers perdus au creux des forêts vierges
Où l'herbe épaisse fume au soleil du matin ;
Le long des cours d'eau vive encaissés dans leurs berges,
Sous de verts arceaux de rotin ;
La reine de Java, la noire chasseresse,
Avec l'aube, revient au gîte où ses petits
Parmi les os luisants miaulent de détresse,
Les uns sous les autres blottis.
Inquiète, les yeux aigus comme des flèches,
Elle ondule, épiant l'ombre des rameaux lourds.
Quelques taches de sang, éparses, toutes fraîches,
Mouillent sa robe de velours.
Elle traîne après elle un reste de sa chasse,
Un quartier du beau cerf qu'elle a mangé la nuit ;
Et sur la mousse en fleur une effroyable trace
Rouge, et chaude encore, la suit.
Autour, les papillons et les fauves abeilles
Effleurent à l'envi son dos souple du vol ;
Les feuillages joyeux, de leurs mille corbeilles ;
Sur ses pas parfument le sol.
Le python, du milieu d'un cactus écarlate,
Déroule son écaille, et, curieux témoin,
Par-dessus les buissons dressant sa tête plate,
La regarde passer de loin.
Sous la haute fougère elle glisse en silence,
Parmi les troncs moussus s'enfonce et disparaît.
Les bruits cessent, l'air brûle, et la lumière immense
Endort le ciel et la forêt.
Poèmes barbares, 1862.
|
|
|
|
|
Над облаци се плъзва розовина сребриста,
светкавица поръбва на изток свода див
и скъсаният наниз на нощ с безброй мъниста
се рони в морските води.
Небето слага дреха от пламъци съшита,
закрепвайки я горе, на покрива си син.
Провлачен шлейф посипва в смарагда на вълните
пламтящи капчици рубин.
От клонките канела, от пупурните чепки
и от бамбука буден, де вятърът трепти,
от храстите, с искрици по росните си клепки,
се чува свежест да звънти.
Над хълмове, горички, цветя на мед богати,
във въздуха затоплен, раздула се от раз
се движи като треска от силни аромати,
вълна, препълнена със страст.
По тайните пътеки в леса дълбок и девствен,
където вдига пара тревата сутринта,
край пъргавия ручей, сред камъните сместен,
под арките зелен ратан1,
царицата на Ява, убийца с косми черни,
в бърлогата се връща, де малките с вик плах
сред лъскавите кости мяукат покачени
едно връз друго в своя страх.
Тревожна, с остър поглед, тя стрелва тъмнината,
която се сплъстява под тежкия клонак.
По козината мека разпръснати петната
все още светят с кървав знак.
Тя влачи по земята остатък от лова си –
бедрото на елена, разкъсан през нощта;
в разцъфналите туфи подире ѝ се ръси
все още пареща кръвта.
Пчели с окраска рижа и пъстри пеперуди
докосват в своя полет подвижния ѝ гръб;
под меките ѝ стъпки разпръсква мирис чуден
прегазеният весел стрък.
Питонът, покачил се връз аления кактус,
развива свойте люспи, повдигайки глава,
и с поглед любопитен оттам следи я, както
върви през гъстата трева.
Под папратите тихо пантерата се плъзва
сред стволове мъхнати се скрива със финес.
Шуменето престава и слънцето в миг лъсва,
за да приспи небе и лес.
из “Варварски стихотворения”, 1862.
1. Pатан — вид тропическо растение в Югоизточна Азия от семейство Каламус (Calamus). C това име се наричат около 600 видове палми, разпространени в тропическите райони на Африка, Азия и Австралия.
[обратно]
|
|
|
|