|
Видно, так заведено навеки —
К тридцати годам перебесясь,
Все сильней, прожженные калеки,
С жизнью мы удерживаем связь.
Милая, мне скоро стукнет тридцать,
И земля милей мне с каждым днем.
Оттого и сердцу стало сниться,
Что горю я розовым огнем.
Коль гореть, так уж гореть сгорая,
И недаром в липовую цветь
Вынул я кольцо у попугая —
Знак того, что вместе нам сгореть.
То кольцо надела мне цыганка.
Сняв с руки, я дал его тебе,
И теперь, когда грустит шарманка,
Не могу не думать, не робеть.
В голове болотный бродит омут,
И на сердце изморозь и мгла:
Может быть, кому-нибудь другому
Ты его со смехом отдала?
Может быть, целуясь до рассвета,
Он тебя расспрашивает сам,
Как смешного, глупого поэта
Привела ты к чувственным стихам.
Ну, и что ж! Пройдет и эта рана.
Только горько видеть жизни край.
В первый раз такого хулигана
Обманул проклятый попугай.
Июль 1925
|
|
|
|
Явно, тъй е писано да бъде —
аз на трийсет да се укротя,
като опитен сакат пристъпвам,
здраво за живота се крепя.
Мила, трийсет скоро ще почукат,
за земята жаля всеки ден.
И затуй сърцето ми сънува,
как във розов огън съм горен.
Че блестя, така блестя — изгарям,
не случайно в липовия цвят
аз измъкнах пръстена на папагала —
знак е туй, че двама ще горят.
Оня пръстен циганка ми сложи.
Аз свалих го, дадох го на теб,
и сега с латерната тъжовна
нито мисля, ни съм в страх обзет.
Във главата ми е блатна яма,
а в сърцето е мъгла и мраз:
ти на други може би си дала
този пръстен с лекомислен смях?
Може би до утрото с целувки
той разпитва те за мене сам,
как поета, смешния и глупав,
си разчувствала да пише с плам.
Е, какво? Ще мине тази рана.
Но да видиш своя край е жал,
че излъган беше хулигана
първи път от злобен папагал.
Юли 1925
|
|
|
|