Я плакал на заре, когда померкли дали,
Когда стелила ночь росистую постель,
И с шепотом волны рыданья замирали,
И где-то вдалеке им вторила свирель.

Сказала мне волна: „Напрасно мы тоскуем”, –
И, сбросив, свой покров, зарылась в берега,
А бледный серп луны холодным поцелуем
С улыбкой застудил мне слезы в жемчуга.

И я принес тебе, царевне ясноокой,
Кораллы слез моих печали одинокой
И нежную вуаль из пенности волны.

Но сердце хмельное любви моей не радо...
Отдай же мне за все, чего не надо,
Отдай мне поцелуй за поцелуй луны.

1915 г.

Аз плаках призори, когато мракът мами,
когато росна нощ разстилаше венец
и с шепот на вълна замираше плача ми,
и някъде далеч пригласяше свирец.

„Тъгувахме напразно!” – каза ми вълната
и скрила своя плащ, в брега се забразди,
след ледена целувка сърпът на луната
сълзите ми с усмивка в перли охлади.

Донесох ти, принцесо моя светлоока,
корали от сълзи в тъгата ми самотна
и нежния воал от пяна на вълна.

Но в този блян сърцето ми любов не среща...
Върни ми, щом не ти е нужно, всяко нещо,
целувка дай ми за целувка от луна.

1915 г.