Пойду в скуфье смиренным иноком
Иль белобрысым босяком
Туда, где льется по равнинам
Березовое молоко.

Хочу концы земли измерить,
Доверясь призрачной звезде,
И в счастье ближнего поверить
В звенящей рожью борозде.

Рассвет рукой прохлады росной
Сшибает яблоки зари.
Сгребая сено на покосах,
Поют мне песни косари.

Глядя за кольца лычных прясел,
Я говорю с самим собой:
Счастлив, кто жизнь свою украсил
Бродяжной палкой и сумой.

Счастлив, кто в радости убогой,
Живя без друга и врага,
Пройдет проселочной дорогой,
Молясь на копны и стога.

1914

Смирен монах във роба дълга
или пък белобрад босяк,
към равнините тръгвам мълком
и брезов сок ще пия пак.

Земята искам да измеря,
повярвал в призрачна мечта,
на чужда радост да съм верен
в звънящата от ръж бразда.

А изгрев с длан — роса прохладна
бере си ябълки — зари.
Гребе косач сено по пладне
и песни ми реди добри.

Без лична горест да изтъкна,
на себе си мълвя това :
щастлив — в живота който мъкне
бродяжна палка и торба.

Щастлив — в мизерна радост който
приятел няма, нито враг.
По селски път, сред куп ръкойки,
върви и им се кланя пак.

1914