Слово о плъку Игоревѣ¹

Игорѧ, сына Свѧтъславлѧ, внука Ольгова

---

Слово за похода на Игор¹

Игор, син на Святослав, внук на Олег

---

Не лѣпо ли ны бѧшетъ, братіе, начѧти старыми словесы трудныхъ повѣстій о пълку Игоревѣ, Игорѧ Свѧтославлича! Начати же сѧ тъй песни по былинамь сего времени, а не по замышленію Боѧню! Боѧн бо вѣщій, аще кому хотѧше пѣснь творити, то растѣкашетсѧ мыслію² по древу, сѣрымъ вълкомъ по земли, шизым орломъ под облакы. Помнѧшеть бо речь първых времен усобіцѣ. Тогда пущашеть ĩ³ соколовь на стадо лебедѣй, который дотечаше, та преди пѣснь поѧше старому Ѧрослову, храброму Мстиславу, иже зарѣза Редедю пред пълкы Касожьскыми, красному Романови Свѧтославличю. Боѧн же, братие, не ĩ³ соколовь на стадо лебедѣй пущаше, но своѧ вѣщіа пръсты на живаѧ струны въскладаше, они же сами Кнѧземъ славу рокотаху.

Не е ли време, братя, със старовремски думи таз повест да разкажем – за похода на Игор, Игор Святославич? Таз песен да започнем за станали събития, за истински неща, а не с измислиците на Боян! Боян е вещ в словата, но щом засъчинява, в дървета се оплита и като вълк се скита, като орел под облаци облита. За прежни времена на битки щом си спомни, соколи десет пуска срещу ято лебеди и първият догонен лебед пее за грохналия Ярослав, за храбрия Мстислав, заклал Редед пред полкове касожски, за аления Роман Святославич. Но не соколи десет срещу ято лебедово е Боян изпратил, братя, а своите пророчески умели пръсти върху живи струни е полагал и те за княжеската слава са гърмели.

Почнем же, братіе, повѣсть сию от стараго Владимера до нынѣшнего Игорѧ, иже истѧгну умь крепостію своею и поостри сердца своего мужествомъ, наплънивсѧ ратнаго духа, наведе своѧ храбрыѧ плъкы на землю Половѣцькую за землю Руськую.

Да почнем, братя, тази повест от стария ни Владимир до днешния ни Игор, който, със смелост закален, заострил мъжество и боен дух в сърцето, поведе храбрите си полкове към половецката земя, за да гради земята руска.

Тогда Игорь възрѣ на свѣтлое солнце и видѣ отъ него тьмою всѧ своѧ воѧ прикрыты. И рече Игорь къ дружинѣ своей: Братіе и дружино! Луце жь бы потѧту быти, неже полонену быти, а всѧдем, братіе, на свои бръзыѧ комони да позримъ синего Дону. Спала кнѧзю умь похоти, и жалость ему знаменіе заступи искусити Дону Великаго. Хощу бо, – рече, – копіе приломити конець полѧ Половецкаго, съ вами, русици, хощу главу свою приложити, а любо испити шеломомь Дону.

Погледна Игор слънцето и зърна, че тъмнината на светилото войската е покрила, и каза Игор на дружината си: „Братя и дружина! Ний по-добре е в битката да паднем, ала в плен да не попаднем, да оседлаем, братя, бързите коне и синия простор на Дон да видим!‟ И запечатаха се думите на княза от небесното видение за Дон велики: „Аз искам – каза – копие да счупя в степи половецки с вас, руснаци! Аз да загина искам или да отпия с шлем вода от Дон.‟

О Боѧне, соловiю стараго времени! абы ты сiа плъкы ущекоталъ, скача славiю по мыслену древу, летаѧ умомъ подъ облакы, свиваѧ славы оба полы сего времени, рища въ тропу Троѧню чресъ полѧ на горы. Пѣти было пѣсь Игореви, того (Олга) внуку. „Не бурѧ соколы занесе чрезъ полѧ широкаѧ; галици стады бѣжать къ Дону Великому; чили въспѣти было вѣщей Боѧне, Велесовь внуче! Комони ржуть за Сулою; звенить слава въ Кыевѣ; трубы трубѧть въ Новѣградѣ; стоѧть стѧзи въ Путивлѣ;

О, ти, Бояне, славей на предишно време! Ако възпееш тези полкове със славееви трели и мисълта ти скача по дърветата, умът ти облаци облита, изплитайки сред славата и старо, и сегашно време, и като вълк обхождайки Троянова пътека от поля към планини, така тогава ще се носи славата на Игор, внук на Олег: „Не буря е соколите отнесла през полетата широки, а към великия ни Дон летят ятата птици.‟ Или така започвала би тя, пророк Бояне, внук на Велес: „Конете цвилят след реката Сула, прозвънва славата на Киев! Тръбят тръбите в Новгород и знамена в Путивл се веят!‟

Игорь ждетъ мила брата Всеволода. И рече ему Буй Туръ Всеволодъ: одинъ братъ, одинъ свѣтъ свѣтлый ты Игорю, оба есвѣ Свѧтъславличѧ; сѣдлай, брате, свои бръзыи комони, а мои ти готови, осѣдлани у Курьска на переди; а мои ти Курѧни свѣдоми къ мети, подъ трубами повити, подъ шеломы възлелѣѧны, конець копiѧ въскръмлени, пути имь вѣдоми, ѧругы имъ знаеми, луци у нихъ напрѧжени, тули отворени, сабли изъострени, сами скачють акы сѣрыи влъци въ полѣ, ищучи себе чти, а Кнѧзю славѣ.

Дочака Игор своя мил брат Всеволод. И буй-тур Всеволод му каза: „Ти светла светлина си, брате Игор! Двамата сме Святославичи. Ти оседлавай, брате, бързите коне, а моите коне при Курск отдавна чакат. Куряните ми са дружина опитна – те под тръбите са повивани, под шлемовете са отгледани, с върха на копието са отхранени; обходени от тях са пътищата, рововете са познати, лъковете са опънати, колчаните отворени, а сабите наострени; те като сиви вълци скачат из полето и търсят чест за себе си, за княза търсят слава.‟

Тогда въступи Игорь Кнѧзь въ златъ стремень, и поѣха по чистому полю. Солнце ему тъмою путь заступаше; нощь стонущи ему грозою птичь убуди; свистъ звѣринъ въ стазби; дивъ кличетъ връху древа, велитъ послушати земли незнаемѣ, влъзѣ, и по морiю, и по Сулiю, и Сурожу, и Корсуню, и тебѣ Тьмутораканьскый блъванъ. А Половци неготовами дорогами побѣгоша къ Дону Великому; крычатъ тѣлѣгы полунощы, рци лебеди роспущени.

Тогава се качи на златното си стреме Игор, по полето чисто тръгна князът. Помръкна слънцето и мракът пътя прегради; тъмата, предвещала буря, с гръм птиците пробуди, зверовете сепна. Прикри се дивото и от върха на дървесата крясна и заповяда да се подчини земята непозната. И Волга, и Поморие, Сурожа и Корсуня, а и ти, тмутаракански идол! Половците по пътищата неотъпкани към Дон велики вече тичат, каруците им скърцат в полунощ и като лебеди подплашени пищят и съскат.

Игорь къ Дону вои ведетъ: уже бо бѣды его пасетъ птиць; подобiю влъци грозу въ срожатъ, по ѧругамъ; орли клектомъ на кости звѣри зовутъ, лисици брешутъ на чръленыѧ щиты. О рускаѧ земле! уже за Шеломѧнемъ еси.

Повежда войните си Игор и към Дон ги води. А бедата дебне, по дъбовете птиците злокобят, по оврази вълци буря викат, а орлите с грак приканват костите на зверовете и лисици джавкат срещу щитове червени. О, руска ширнала земя, ти вече скриваш се зад хълма!

Длъго. Нось мркнетъ, зарѧ свѣтъ запала, мъгла полѧ покрыла, щекотъ славiй успе, говоръ галичь убуди. Русичи великаѧ полѧ чрьлеными щиты прегородиша, ищучи себѣ чти, а Кнѧзю славы.

Загасва дълга нощ. Но ето, зората светлина припалва, мъгла поляните покрива; заспиват дрязгите на славеите, говор на гарджета се пробужда. Руснаците с червени щитове широките поля преграждат и търсят чест за себе си, за Княза търсят слава.

Съ заранiѧ въ пѧткъ потопташа поганыѧ плъкы Половецкыѧ; и рассушѧсь стрѣлами по полю, помчаша красныѧ дѣвкы Половецкыѧ, а съ ними злато, и паволокы, и драгыѧ оксамиты; орьтъмами и ѧпончицами, и кожухы начашѧ мосты мостити по болотомъ и грѧзивымъ мѣстомъ, и всѧкыми узорочьи Половѣцкыми. Чрьленъ стѧгъ, бѣла хорюговь, чрьлена чолка, сребрено стружiе храброму Свѧтьславличю.

И в петък сутринта те половецките войски нечисти стъпкаха, обсипвайки полето със стрели, повлякоха красивите девойки половецки, а с тях и злато, и коприни, скъпи украшения. В кожуси, плащове и чулове прекарваха по мостовете през блата и мочурливи местности червени знамена от половецки всякакви бродерии, хоругви бели, ярки конски пряпорци със сребърни захватки – на храбрия княз Святославич!

Дремлетъ въ полѣ Ольгово хороброе гнѣздо далече залетѣло; небылонъ обидѣ порождено, ни соколу, ни кречету, ни тебѣ чръный воронъ, поганый Половчине. Гзакъ бѣжитъ сѣрымъ влъкомъ; Кончакъ ему слѣдъ править къ Дону великому.

В степта почива храброто гнездо на Олег. Тъй далеч е долетяло! Не е родено за обиди то ни от сокол, ни от хвъркато, ни от тебе, черен гарване, неверник половчанин! Гзак бяга като сив вълк, а Кончак следите му утъпква в път към Дон велики.

Другаго дни велми рано кровавыѧ зори свѣтъ повѣдаютъ; чръныѧ тучѧ съморѧ идутъ, хотѧтъ прикрыти д̃ солнца: а въ нихъ трепещуть синiи млънiи, быти грому великому, итти дождю стрѣлами съ Дону великаго: ту сѧ копiемъ приламати, ту сѧ саблѧмъ потручѧти о шеломы Половецкыѧ, на рѣцѣ на Каѧлѣ, у Дону великаго. О Рускаѧ землѣ! уже не Шеломѧнемъ еси.

И кървави зари на следващия ден разсъмването възвестяват; морето праща черни облаци, които искат да затулят четирте слънца, а в тях боботят мълнии. Приижда страшен гръм! Вали, дъжд от стрели изпраща Дон. Ту копие се чупи в гръд, ту сабя чука върху половецки шлем в района на река Каяла там до Дон велики. О, руска ширнала земя, зад хълма вече скри се!

Се вѣтри, Стрибожи внуци, вѣютъ съморѧ стрѣлами на храбрыѧ плъкы Игоревы! землѧ тутнетъ, рѣкы мутно текуть; пороси полѧ прикрываютъ; стѧзи глаголютъ, Половци идуть отъ Дона, и отъ морѧ, и отъ всѣхъ странъ. Рускыѧ плъкы отступиша. Дѣти бѣсови кликомъ полѧ прегородиша, а храбрiи Русици преградиша чрълеными щиты.

И ето, ветровете, внуци на Стрибог, обвяват от морето със стрели към храбро крачещите полкове на Игор. Земята тътне, мътни са реките, прах степта засипва; тревожно знамената известяват, че половците от Дон и от морето идват и от всичките посоки полковете руски обкръжават. Децата бесови крещят и със стена степта разделят, а храбрите руснаци степ с червените си щитове преграждат.

Ѧръ туре Всеволодѣ! стоиши на борони, прыщеши на вои стрѣлами, гремлеши о шеломы мечи харалужными. Камо Туръ поскочѧше, своимъ златымъ шеломомъ посвѣчиваѧ, тамо лежатъ поганыѧ головы Половецкыѧ; поскепаны саблѧми калеными шеломы Оварьскыѧ отъ тебе Ѧръ Туре Всеволоде. Каѧ раны дорога, братiе, забывъ чти и живота, и града Чрънигова, отнѧ злата стола, и своѧ милыѧ хоти красныѧ Глѣбовны свычаѧ и обычаѧ?

Яр-туре Всеволод! Сражаваш се отпред пред всички, стрели в поганците изпращаш, с дамаски меч разсичаш ризниците вражи. След теб, където да препускаш, присвяткайки със своя златен шлем, лежат главите половецки нечестиви и шлемове аварски, от теб посечени със закалена сабя, смел яр-туре Всеволод. Какво са раните за този, който забравил е живота и честта си, град Чернигов и бащината златна маска, привичките и обичаите на своята прекрасна мила Глебовна.

Были вѣчи Троѧни, минула лѣта Ѧрославлѧ; были плъци Олговы, Ольга Свѧтьславличѧ. Тъй бо Олегъ мечемъ крамолу коваше, и стрѣлы по земли сѣѧше. Ступаетъ въ златъ стремень въ градѣ Тьмутороканѣ. Тоже звонъ слыша давный великый Ѧрославь сынъ Всеволожь: а Владимiръ по всѧ утра уши закладаше въ Черниговѣ; Бориса же Вѧчеславлича слава на судъ приведе, и на канину зелену паполому постла, за обиду Олгову храбра и млада Кнѧзѧ. Съ тоѧже Каѧлы Свѧтоплъкь повелѣѧ отца своего междю Угорьскими иноходьцы ко Свѧтѣй Софiи къ Кiеву. Тогда при Олзѣ Гориславличи сѣѧшетсѧ и растѧшеть усобицами; погибашеть жизнь Даждь-Божа внука, въ Кнѧжихъ крамолахъ вѣци человѣкомь скратишась. Тогда по Руской земли рѣтко ратаевѣ кикахуть: нъ часто врани граѧхуть, трупiа себѣ дѣлѧче; а галици свою рѣчь говорѧхуть, хотѧть полетѣти на уедiе. То было въ ты рати, и въ ты плъкы; а сице и рати не слышано:

Били са времена Троянови, години Ярославови отминаха и бяха походи на Олег, Олег Святославович. Нали с меч Олег изкова скандала, стрели пося в земята и златното му стреме в град Тмутаракан навлезе, тоз звън дочува Всеволод, великият потомък Ярославов, а Владимир пък всяка сутрин ушите свои в Чернигов залага. А самохвалството до съд докара жадния за слава Борис Вячеславич и смъртен зеленящ покров застла в тревата от коило заради обида на храбрия и млад княз Олег. Между угорски коне-раванлии по същата река Каяла баща си Святополк прекара към святата София в Киев. По времето, когато при Олег Гориславич се засяваше и никнеше враждата, загиваше родината на внука на Даждбог и в крамолите княжески човешките животи се скъсяваха. По руските земи тогава рядко си подвикваха орачи, но често грачеха зловещо гарвани, поделяйки си труповете, а гарджетата от грака се опиваха и литваха за плячка. Било е тъй в онези походи и битки, но за битка като днешната не се е чувало.

съ заранiа до вечера, съ вечера до свѣта летѧтъ стрѣлы каленыѧ; гримлютъ сабли о шеломы; трещатъ копiа харалужныѧ, въ полѣ незнаемѣ среди земли Половецкыи. Чръна землѧ подъ копыты, костьми была посѣѧна, а кровiю польѧна; тугою взыдоша по Руской земли.

От ранно утро, та до късна вечер и от късна вечер до разсъмване летят стрелите закалени, тряскат сабите по шлемове, пронизват копия дамаски в непознати степи сред земите половецки. Под конските копита черната земя със сиви кости е засята и с кръв полята е; те с мъка се изкачваха по руската земя.

Что ми шумить, что ми звенить давечѧ рано предъ зорѧми? Игорь плъкы заворочаетъ; жаль бо ему мила брата Всеволода. Бишасѧ день, бишасѧ другый: третьѧго дни къ полуднiю падоша стѧзи Игоревы. Ту сѧ брата разлучиста на брезѣ быстрой Каѧлы. Ту кроваваго вина недоста; ту пиръ докончаша храбрiи Русичи: сваты попоиша, а сами полегоша за землю Рускую. Ничить трава жалощами, а древо стугою къ земли преклонилось.

Какво шуми, какво звъни преди зората някъде в далечината? Там Игор полковете връща, жал му е за Всеволод, при брата мил на помощ. И ден се бият, втори ден се бият, но на третия по пладне знамената Игорови падат покосени. Тук, на брега на бързата Каяла, братята разделят се, тук кървавото вино бе изпито и свършиха пируването храбрите руснаци: те сватовете щедро напоиха, но паднаха убити за земята руска. Тревата жалостива ги покрива и дърветата планински към земята им се скланят.

Уже бо, братiе, не веселаѧ година въстала, уже пустыни силу прикрыла. Въстала обида въ силахъ Дажь-Божа внука. Вступилъ дѣвою на землю Троѧню, въсплескала лебедиными крылы на синѣмъ море у Дону плещучи, убуди жирнѧ времена. Усобица Кнѧземъ на поганыѧ погыбе, рекоста бо братъ брату: се мое, а то моеже; и начѧша Кнѧзи про малое, се великое млъвити, а сами на себѣ крамолу ковати: а поганiи съ всѣхъ странъ прихождаху съ побѣдами на землю Рускую.

И времена невесели настъпили са вече, братя, степта изсмука руските ни сили. Обида заклини се във войските на Даждбожия потомък, като мома върху земя Троянова пристъпи и замаха с лебедов размах над сините вълни на Дон: с това прогони времена щастливи. Така войната на князете срещу нечестивците приключи, защото казал беше брат на брата: „И това е мое, и това е също мое!‟ Докато си говореха князете за малкото „това голямо‟, ковяха разправии свои. А поганците от вси страни прииждаха с победите си сред земята руска.

О! далече зайде соколъ, птиць бьѧ къ морю: а Игорева храбраго плъку не крѣсити. За нимъ кликну Карна и Жлѧ, по скочи по Руской земли, смагу мычючи въ пламѧнѣ розѣ. Жены Рускiѧ въсплакашась аркучи: уже намъ своихъ милыхъ ладъ ни мыслiю смыслити, ни думою сдумати, ни очима съглѧдати, а злата и сребра ни мало того потрепати.

О, как далече прелетя соколът, убиващ птици, към морето! А храбрата войска на Игор вече няма да възкръсне! И плач се занарежда, и стенание понесе се по руската земя, от пламналия рог посята с огън. Изплакаха очите си жените руски, нареждайки: „До наште мили вече няма да сме в сговор, ни с мислите, ни с думите им, ний с очите си не ще ги запленяваме и злато и сребро в ръцете си не ще държим!‟

А въстона бо, братiе, Кiевъ тугою, а Черниговъ напастьми; тоска разлiѧсѧ по Руской земли; печаль жирна тече средь земли Рускый; а Кнѧзи сами на себе крамолу коваху; а поганiи сами побѣдами нарищуще на Рускую землю, емлѧху дань по бѣлѣ отъ двора.

Застена, братя, Киев в тежка мъка, а Чернигов от зли беди застена. Тъга разля се по земята руска, като река нахлу печал безмерна по земята руска. Князете докато си крамоли прехвърлят, то нечестивците победно руската земя нападат и с дан от катерича кожа всеки двор облагат.

Тiи бо два храбраѧ Свѧтъславлича, Игорь и Всеволодъ уже лжу убуди, которую то бѧше успилъ отецъ ихъ Свѧтъславь грозный Великый Кiевскый. Грозою бѧшеть; притрепеталъ своими сильными плъкы и харалужными мечи; наступи на землю Половецкую; притопта хлъми и ѧругы; взмути рѣки и озеры; иссуши потоки и болота, а поганаго Кобѧка изъ луку морѧ отъ желѣзныхъ великихъ плъковъ Половецкихъ, ѧко вихръ выторже: и падесѧ Кобѧкъ въ градѣ Кiевѣ, въ гридницѣ Свѧтъславли. Ту Нѣмци и Венедици, ту Греци и Морава поютъ славу Свѧтъславлю, кають Кнѧзѧ Игорѧ, иже погрузи жиръ во днѣ Каѧлы рѣкы Половецкiѧ, Рускаго злата насыпаша. Ту Игорь Кнѧзь высѣдѣ изъ сѣдла злата, а въ сѣдло Кощiево; уныша бо градомъ забралы, а веселiе пониче.

Нали тез двама храбри Святославичи – Игор и Всеволод, събудили са злото, което с буря бе приспал баща им Святослав велики Киевски: докарал свойте силни полкове и закалени мечове, навлязал сред земята половецка, потъпкал хълмове и низини, реки и езера размътил, потоци спрял и пресушил блата; от полкове погански половецки той лукомореца Кобяк като виелица изтръгна – и бе Кобяк съборен в Киев, в твърдината Святославова. Тогава немци и венецианци, тогава гърци и моравци, пяли за славата на Святослав, сега упрекват Игор, че князът плячката е потопил на дъното на половецката река Каяла и златото си разпилял е. А след това княз Игор се премести от седлото златно на седлото робско. И помрачняха градските стени, веселието секна.

А Свѧтъславь мутенъ сонъ видѣ: въ Кiевѣ на горахъ си ночь съ вечера одѣвахъте мѧ, рече, чръною паполомою, на кроваты тисовѣ. Чрълахуть ми синее вино съ трудомь смѣшено; сыпахутьми тъщими тулы поганыхъ тльковинъ великый женчюгь на лоно, и нѣгуютъ мѧ; уже дьскы безъ кнѣса вмоемъ теремѣ златовръсѣмъ. Всю нощь съ вечера босуви врани възграѧху, у Плѣсньска на болони бѣша дебрь Кисаню, и не сошлю къ синему морю.

А Святослав тревожен сън видял на хълмовете в Киев: „През тази нощ покриваха ме на легло от тис с покров от черно – казва, – със светло вино черпеха ме, но примесено бе с мъка, изсипваха големи бисери от празните колчани половецки на гърдите ми и величаеха ме. И покривът на моята обител златовръха вече бе без княз, а на ливади там до Плеснеск в нощта безкрайна сиви врани грачеха.‟

И ркоша боѧре Кнѧзю: уже Кнѧже туга умь полонила; се бо два сокола слѣтѣста съ отнѧ стола злата, поискати града Тьмутороканѧ, а любо испити шеломомь Дону. Уже соколома крильца припѣшали поганыхъ саблѧми, а самаю опустоша въ путины желѣзны.

И казали болярите на княза: „Скръбта е разума ти покорила, княже. Нали, когато два сокола отлетяха от трона златен на баща ти, те искаха Тмутаракан да завладеят и с шлемове вода от Дон да пият. Ала поганците посякоха крилата им със сабите си и соколите с вериги оковаха.

Темно бо бѣ въ г̃⁴ день: два солнца помѣркоста, оба багрѧнаѧ стлъпа погасоста, и съ нимъ молодаѧ мѣсѧца, Олегъ и Свѧтъславъ тъмою сѧ поволокоста. На рѣцѣ на Каѧлѣ тьма свѣтъ покрыла: по Руской земли прострошасѧ Половци, аки пардуже гнѣздо, и въ морѣ погрузиста, и великое буйство подасть Хинови. Уже снесесѧ хула на хвалу; уже тресну нужда на волю; уже връжеса дивь на землю. Се бо Готскiѧ красныѧ дѣвы въспѣша на брезѣ синему морю. Звонѧ Рускымъ златомъ, поютъ времѧ Бусово, лелѣютъ месть Шароканю. А мы уже дружина жадни веселiѧ.

Бе тъмно в този трети ден, когато помръкнаха слънцата: двата стълба пурпурни угаснаха, а с тях и двата млади месеца на Олег и на Святослав се с мрак покриха и потъна сред морето дързостта им към поганците. Тъмата на река Каяла надделя над светлината и като котило от гепарди се разпръснаха по руската земя половци. Позор натисна славата, насилието надделя над свободата и птица Див се просна на земята. И готските красавици, запяли на брега на синьото море, звънтейки с руско злато, възпяха времето на Бус и мъст за ханския провал на Шарокан таяха. Загубихме, дружина, своето веселие.‟

Тогда Великiй Свѧтславъ изрони злато слово слезами смѣшено, и рече: о моѧ сыновчѧ Игорю и Всеволоде! рано еста начала Половецкую землю мечи цвѣлити, а себѣ славы искати. Нъ нечестно одолѣсте: нечестно бо кровь поганую пролiѧсте. Ваю храбраѧ сердца въ жестоцемъ харалузѣ скована, а въ буести закалена. Се ли створисте моей сребреней сѣдинѣ!

Великият ни Святослав тогава, отронил златно слово, със сълзи примесено, изрече: „Вие, синове, о, Игоре и Всеволоде, избързахте земята половецка с мечове да кървавите в търсене на слава; нечестно ги надвихте и без чест кръвта поганска ляхте. Сърцата ви са храбри, от стомана здрава изковани са и в смелост закалени. Какво ли на главата моя бяла натворихте!

А уже не вижду власти сильнаго, и богатаго и многовои брата моего Ѧрослава съ Черниговьскими былѧми, съ Могуты и съ Татраны и съ Шельбиры, и съ Топчакы, исъ Ревугы, и съ Ольберы. Тiи бо бес щитовь съ засапожникы кликомъ плъкы побѣждаютъ, звонѧчи въ прадѣднюю славу.

Не виждам вече аз властта на силния, богатия и водещия много войни мой брат Ярослав, делил победи с черниговските боляри и с войводите, с татраните, с шелбирите, с топчаките, с ревугите, с олберите. Нали без щитове, с кинджалите си само с буйни възгласи те полковете побеждаваха и на предците славата разнасяха.

Нъ рекосте му жа имѣсѧ сами, преднюю славу сами похитимъ, а заднюю сѧ сами подѣлимъ. А чи диво сѧ братiе стару помолодити? Коли соколъ въ мытехъ бываетъ, высоко птицъ възбиваетъ; не дастъ гнѣзда своего въ обиду. Нъ се зло Кнѧже ми не пособiе; на ниче сѧ годины обратиша. Се Уримъ кричатъ подъ саблѧми Половецкыми, а Володимиръ подъ ранами. Туга и тоска сыну Глѣбову.

Но вие рекохте: „Ще се окуражаваме сами, за себе си ще грабнем прежна слава и предстоящата сами ще поделим!‟ Възможно ли е, братя, старец да се подмлади! Соколът, щом перата си смени, разбива птици и гнездото си предпазва от обиди. Но е беда, че князът не помага – лоши времена ни връхлетяха. Край Римов жънат вопли саби половецки, а Владимир е в руини. Тъга и мъка са затиснали син Глебов!‟

Великый Кнѧже Всеволоде! не мыслiю ти прелетѣти издалеча, отнѧ злата стола поблюсти? Ты бо можеши Волгу веслы раскропити, а Донъ шеломы выльѧти. Аже бы ты былъ, то была бы Чага по ногатѣ, а Кощей по резанѣ. Ты бо можеши посуху живыми шереширы стрѣлѧти удалыми сыны Глѣбовы.

Велики княже Всеволод! Не мислиш ли да долетиш тук отдалеч, престола златен бащин да опазиш? Нали с греблата си ти можеш Волга да разплискаш, а Дон със шлем да изгребеш! Ако бе тук, робинята би струвала стотинка, а робът струвал би петаче. Нали ти можеш сушата със живи катапулти да обстрелваш – с Глебовите храбри синове.

Ты буй Рюриче и Давыде, не ваю ли злачеными шеломы по крови плаваша? Не ваю ли храбраѧ дружина рыкаютъ акы тури, ранены саблѧми калеными, на полѣ незнаемѣ? Вступита Господина въ злата стремень за обиду сего времени, за землю Русскую, за раны Игоревы, буего Свѧтславлича!

Ти, буйни Рюрик, а и ти, Давид! Къде са шлемовете позлатени на бойците ви – не плаваха ли те сред кръв? И не ревяха ли дружините ви храбри като диви бикове, ранявани от саби закалени на поле незнайно? Стъпете, почитаеми, на златно стреме и отмъстете за обидата на времето, за руската земя, за раните на Игор, този храбър Святославич!

Галичкы Осмомыслѣ Ѧрославе высоко сѣдиши на своемъ златокованнѣмъ столѣ. Подперъ горы Угорскыи своими желѣзными плъки, заступивъ Королеви путь, затвори въ Дунаю ворота, меча времены чрезъ облаки, суды рѧдѧ до Дунаѧ. Грозы твоѧ по землѧмъ текутъ; оттворѧеши Кiеву врата; стрѣлѧеши съ отнѧ злата стола Салтани за землѧми. Стрѣлѧй Господине Кончака, поганого Кощеѧ за землю Рускую, за раны Игоревы буего Свѧтславлича.

Галицки Осмомисли Ярославе! Седиш високо ти на своя изкован от злато трон, със своите железни полкове подпираш планини унгарски, спираш пътища пред краля и вратите дунавски затваряш; хвърляйки съкровища през облаците, кораби редиш до Дунав. Щом бурите ти обтекат земите, отваряш портите на Киев и от престола златен бащин по султаните в страни далечни стреляш. Ти стреляй, господарю, и в Кончак, мъсти на роба нечестив за руската земя, за раните на Игор, този храбър Святославич!

А ты буй Романе и Мстиславе! храбраѧ мысль носитъ васъ умъ на дѣло. Высоко плаваеши на дѣло въ буести, ѧко соколъ на вѣтрехъ ширѧѧсѧ, хотѧ птицю въ буйствѣ одолѣти. Суть бо у ваю желѣзныи папорзи подъ шеломы латинскими. Тѣми тресну землѧ, и многи страны Хинова. Литва, Ѧтвѧзи, Деремела, и Половци сулици своѧ повръгоща, а главы своѧ поклониша подъ тыи мечи харалужныи. Нъ уже Кнѧже Игорю, утрпѣ солнцю свѣтъ, а древо не бологомъ листвiе срони: по Рсiи, по Сули гради подѣлиша; а Игорева храбраго плъку не крѣсити. Донъ ти Кнѧже кличетъ, и зоветь Кнѧзи на побѣду.

Ти, славни Роман, а и ти, Мстислав! Зове към подвизи ума ви мисъл смела. Към подвизи безстрашни излетиш ли, като сокол си, реещ се сред вятъра, и се стремиш да изпревариш птицата по смелост. Нали под своите латински шлемове железни мрежи имат ваште войни? Трепереше от тях земята и народи от страни далечни – фини, литовци и латиши, и черкези, и половци – свалиха копията свои и главите си склониха под стоманените мечове. Ала помръкна, княже, блясъкът на слънцето за Игор и дърветата с беди листа отронват; по Русия и край Сула градовете поделиха си. А храбрата войска на Игор няма да възкръсне! Дон, княже, вика те, зове князете към победа, за бран жестока вече бързат храбрите князе Олеговичи.

Олговичи храбрыи Кнѧзи доспѣли на брань. Инъгварь и Всеволодъ, и вси три Мстиславичи, не худа гнѣзда шестокрилци, непобѣдными жребiи собѣ власти расхытисте? Кое ваши златыи шеломы и сулицы Лѧцкiи и щиты! Загородите полю ворота своими острыми стрѣлами за землю Русскую, за раны Игоревы буего Свѧтъславлича.

Ингваре, Всеволоде, а и вие тримата Мстиславичи – соколи шестокрили от добро гнездо сте! Не чрез победи своите владения получихте! Къде са златните ви шлемове и щитовете ви, и копията бойни? Вий затворете портите на ширното поле и в бран посейте своите стрели изострени – за руската земя, за раните на Игор, този храбър Святославич.

Уже бо Сула не течетъ сребреными струѧми къ граду Переѧславлю, и Двина болотомъ течетъ онымъ грознымъ Полочаномъ подъ кликомъ поганыхъ. Единъ же Изѧславъ сынъ Васильковъ позвони своими острыми мечи о шеломы Литовскiѧ; притрепа славу дѣду своему Всеславу, а самъ подъ чрълеными щиты на кровавѣ травѣ притрепанъ Литовскыми мечи. И схоти ю на кровать, и рекъ: дружину твою, Кнѧже, птиць крилы прiодѣ, а звѣри кровь полизаша. Не бысь ту брата Брѧчѧслава, ни другаго Всеволода; единъ же изрони жемчюжну душу изъ храбра тѣла, чресъ злато ожерелiе. Унылы голоси, пониче веселiе. Трубы трубѧтъ Городеньскiи.

А Сула вече не обтича струи сребърни към град Переяславл, под крясъците на неверниците Двина влачи мътните води към тези страшни полочани. Единствен само Изяслав, синът Василков, прозвъни по шлемове литовски с острите си мечове, надминал славата на дядо си Всеслав, ала под алените щитове щом от литовски мечове бе повален върху окървавената трева, така изрече той: „Дружината ти, княже, от крила на птици бе наконтена, а зверовете кърви близаха от нея!‟ И нямаше го братът Брячислав, ни другият помогна – Всеволод. Тъй, в самота, през злобната огърлица напусна храброто му тяло бисерната му душа. Униват гласове, изчезват веселби, тръбят тръбите градски.

Ѧрославе, и вси внуце Всеславли уже понизить стѧзи свои, вонзить свои мечи вережени; уже бо выскочисте изъ дѣдней славѣ. Вы бо своими крамолами начѧсте наводити поганыѧ на землю Рускую, на жизнь Всеславлю. Которое бо бѣше насилiе отъ земли Половецкыи!

Ти, Ярослав, и вие, внуци на Всеслав! Сведете вече знамена, сложете в ножниците мечове нащърбени, защото на дедите славата загубихте. Със свойте крамоли насочвате неверниците към земята руска, към достоянието на Всеслав. Нали с междуособиците тръгна насилието от земята половецка!

На седьмомъ вѣцѣ Троѧни връже Всеславъ жребiй о дѣвицю себѣ любу. Тъй клюками подпръсѧ око ни, и скочи къ граду Кыеву, и дотчесѧ стружiемъ злата стола Кiевскаго. Скочи отъ нихъ лютымъ звѣремъ въ плъночи, изъ Бѣла-града, обѣсисѧ синѣ мьглѣ, утръ же воззни стрикусы оттвори врата Нову-граду, разшибе славу Ѧрославу, скочи влъкомъ до Немиги съ Дудутокъ. На Немизѣ снопы стелютъ головами, молотѧтъ чепи харалужными, на тоцѣ животъ кладутъ, вѣютъ душу отъ тѣла. Немизѣ кровави брезѣ не бологомъ бѧхуть посѣѧни, посѣѧни костьми Рускихъ сыновъ. Всеславъ Кнѧзь людемъ судѧше, Кнѧземъ грады рѧдѧше, а самъ въ ночь влъкомъ рыскаше; изъ Кыева дорискаше до Куръ Тмутороканѧ; великому хръсови влъкомъ путь прерыскаше. Тому въ Полотскѣ позвониша заутренюю рано у Свѧтыѧ Софеи въ колоколы: а онъ въ Кыевѣ звонъ слыша. Аще и вѣща душа въ друзѣ тѣлѣ, нъ часто бѣды страдаше. Тому вѣщей Боѧнъ и пръвое припѣвку смысленый рече: ни хытру, ни горазду, ни птицю горазду, суда Божiа не минути.

На седмия Троянов век Всеслав изтегли жребий за любимата девица. Улучил сгодния момент, на коня седна и към Киевград препусна, и там докосна с копие престола златен киевски. А в полунощ като опасен звяр, покрит със синкави мъгли, из Белгород препусна и до сутринта успех постигна: отвори портите на Новгород, оспори славата на Ярослав и като вълк се втурна от Дудутка до Немига. А край Немига стелят снопи от глави, вършеят със стоманени вериги, душата на хармана на живота слагат и от тялото отвяват. Поляти с кръв са бреговете на Немига, засяти са били със зло, засяти с костите на синовете руски. А княз Всеслав е съдел людете, управниците градски уговарял и по вълчи нощем бродел: по първите петли от Киев до Тмуторокан кръстосвал и като вълк на Хорс великия пресичал пътя. В Полоцк щом прозвънявала за утринна молитва медната камбана на Света София, той в Киев този звън дочувал. Душа всемъдра в храбро тяло имал той, но често го връхлитали беди. Отдавна прозорливият Боян разумна приказка му бе изрекъл: „Нито на хитрия, нито на сръчния, нито на птицата изкусна Божи съд ще се размине!‟

О! стонати Руской земли, помѧнувше пръвую годину, и пръвыхъ Кнѧзей. Того стараго Владимiра не льзѣ бѣ пригвоздити къ горамъ Кiевскимъ: сего бо нынѣ сташа стѧзи Рюриковы, а друзiи Давидовы; нъ рози носѧ имъ хоботы пашутъ, копiа поютъ на Дунаи.

О, нека стене руската земя, припомняйки си прежни времена и предните князе. За онзи, стария владетел Владимир, не е било възможно да се прикове към киевските планини, но знамената му сега са Рюрикови, както и Давидови, и вече поотделно знамената се развяват, вече копията в несъгласие припяват.

Ѧрославнынъ гласъ слышитъ: зегзицею незнаемь, рано кычеть: полечю, рече, зегзицею по Дунаеви; омочю бебрѧнъ рукавъ въ Каѧлѣ рѣцѣ, утру Кнѧзю кровавыѧ его раны на жестоцѣмъ его тѣлѣ.

Край Дунава гласът на Ярославна се дочува като кукувица неочаквана, която рано кука: „Над Дунава аз като кукувица ще летя – изрича тя, – ръкав копринен ще намокря там, в река Каяла, и ще изтрия кървавите рани княжески от силното му тяло.‟

Ѧрославна рано плачетъ въ Путивлѣ на забралѣ, аркучи: о вѣтрѣ! вѣтрило! чему Господине насильно вѣеши? Чему мычеши Хиновьскыѧ стрѣлкы на своею не трудною крилцю на моеѧ лады вои? Мало ли ти бѧшетъ горъ подъ облакы вѣѧти, лелѣючи корабли на синѣ морѣ? Чему Господине мое веселiе по ковылiю развѣѧ?

А сутринта край градската стена в Путивл нарежда плачещата Ярославна: „О, ветре-ветрище! Защо насреща духаш, господарю? Защо тъй бързо на крилата си въздушни носиш вражески стрели към войните на моя мил? Не ти ли е достатъчно високо облаците да раздухваш и по синьото море да люшкаш кораби? Защо в тревите моето веселие разпръсна, господарю?‟

Ѧрославна рано плачеть Путивлю городу на заборолѣ, аркучи: о Днепре словутицю! ты пробилъ еси каменныѧ горы сквозѣ землю Половецкую. Ты лелѣѧлъ еси на себѣ Свѧтославли носады до плъку Кобѧкова: възлелѣй господине мою ладу къ мнѣ, а быхъ неслала къ нему слезъ на море рано.

Край градската стена в Путивл нарежда рано плачещата Ярославна: „О, Днепър славен! Ти каменните планини през половецката земя проби. Опази Святославовите лодки до Кобяковия лагер. Докарай, господарю, моя мил при мен, за да не му изпращам сутрин сълзи по морето.‟

Ѧрославна рано плачетъ къ Путивлѣ на забралѣ, аркучи: свѣтлое и тресвѣтлое слънце! всѣмъ тепло и красно еси: чему господине простре горѧчюю свою лучю на ладѣ вои? въ полѣ безводнѣ жаждею имь лучи съпрѧже, тугою имъ тули затче.

Край градската стена в Путивл нарежда рано плачещата Ярославна: „Светло трижди пресветло слънце! За всички ти си топло и прекрасно. Защо, владетелю, простря лъчи изгарящи над войните на моя мил? В поле безводно с жажда лъковете им усука и колчаните затъкна с мъка.‟

Прысну море полунощи; идутъ сморци мьглами; Игореви Кнѧзю Богъ путь кажетъ изъ земли Половецкой на землю Рускую, къ отню злату столу. Погасоша вечеру зари: Игорь спитъ, Игорь бдитъ, Игорь мыслiю полѧ мѣритъ отъ великаго Дону до малаго Донца. Комонь въ полуночи. Овлуръ свисну за рѣкою; велить Кнѧзю разумѣти. Кнѧзю Игорю не быть: кликну стукну землѧ; въшумѣ трава. Вежи сѧ Половецкiи подвизашасѧ; а Игорь Кнѧзь поскочи горнастаемъ къ тростiю, и бѣлымъ гоголемъ на воду; въвръжесѧ на бръзъ комонь, и скочи съ него босымъ влъкомъ, и потече къ лугу Донца, и полетѣ соколомъ подъ мьглами избиваѧ гуси и лебеди, завтроку, и обѣду и ужинѣ. Коли Игорь соколомъ полетѣ, тогда Влуръ влъкомъ потече, трусѧ собою студеную росу; претръгоста бо своѧ бръзаѧ комонѧ.

Разпени се морето в полунощ, докараха мъглите урагани. А Бог показа на княз Игор пътя от земята половецка към земята руска, към престола златен бащин. Изгасват вечерта зарите. Игор спи, будува Игор, мислено измерва Игор дължината на полята от великия Дон чак до малкия Донец. А в полунощ Оврул препусна с коня зад реката; нека князът се усети може ли да бъде Игор в плен. И закрещя, затрополи земята, зашумя тревата, половецки шатри се раздвижиха. И се затича като хермелин княз Игор към тръстиките, тъй както бяла патица стреми се към вода. На бързия си кон се метна, а от коня после като сив вълк скочи. На Донец към кривулиците затича, полетял като сокол под облаците, трепещ лебеди и гъски за закуска, обед и вечеря. А когато Игор полетя като сокол, тогава като вълк Оврул го погна, пръскайки след себе си роса студена; скоро двамата конете бързи умориха.

Донецъ рече: Кнѧже Игорю! не мало ти величiѧ, а Кончаку нелюбiѧ, а Руской земли веселiа. Игорь рече, о Донче! не мало ти величiѧ, лелѣѧвшу Кнѧзѧ на влънахъ, стлавшу ему зелѣну траву на своихъ сребреныхъ брезѣхъ, одѣвавшу его теплыми мъглами подъ сѣнiю зелену древу; стрежаше е гоголемъ на водѣ, чайцами на струѧхъ, Чрьнѧдьми на ветрѣхъ. Не тако ли, рече, рѣка Стугна худу струю имѣѧ, пожръши чужи ручьи, и стругы ростре на кусту? Уношу Кнѧзю Ростиславу затвори Днѣпрь темнѣ березѣ. Плачетсѧ мати Ростиславѧ по уноши Кнѧзи Ростиславѣ. Уныша цвѣты жалобою, и древо стугою къ земли прѣклонило,

И промълви Донец: „О, княже Игоре! Не бяха ли достатъчно за теб величията, за Кончак омразата, а за земята руска веселбите!‟ И рече Игор: „О, Донец! Не беше ли достатъчно за теб величието да люлееш княза на вълните си, на своите сребристи брегове за него ти треви зелени да разстилаш, под сенки на разлистени дървета с топлите мъгли да го обличаш и да го пазиш, както пазиш птица над водите, чайка над вълните, патица сред ветровете. Не е такава – каза той – реката Стугна: с малката си струя тя погълна чужди вади и потоци и във вир до мрачните си брегове удави юношата Ростислав.‟ Край тъмни брегове на Днепър майката на Ростислав оплаква младия княз Ростислав. Повяхнаха от скръб цветята, а дърветата с тъга корони към земята сведоха.

а не сорокы втроскоташа. На слѣду Игоревѣ ѣздитъ Гзакъ съ Кончакомъ. Тогда врани не граахуть, галици помлъкоша, сорокы не троскоташа, полозiю ползоша только, дѧтлове тектомъ путь къ рѣцѣ кажутъ, соловiи веселыми пѣсьми свѣтъ повѣдаютъ. Млъвитъ Гзакъ Кончакови: аже соколъ къ гнѣзду летитъ, соколича рострѣлѧевѣ своими злачеными стрѣлами. Рече Кончакъ ко Гзѣ: аже соколъ къ гнѣзду летитъ, а вѣ соколца опутаевѣ красною дивицею. И рече Гзакъ къ Кончакови: аще его опутаевѣ красною дѣвицею, ни нама будетъ сокольца, ни нама красны дѣвице, то почнутъ наю птици бити въ полѣ Половецкомъ.

Не свраки са заграчили, а по следите Игорови яздеха Гзак и Кончак. Тогава враните не гъгнеха, а гаргите замлъкнаха и свраките не грачеха, само змии пълзяха. С почукване кълвачи пътя към реката сочеха, а славеите изгрева вестяха с песните си весели. Гзаг на Кончак говореше: „Ако соколът към гнездото си лети, то да простреляме соколчето му със стрелите позлатени.‟ Кончак на Гзак говореше: „Ако соколът към гнездото си лети, соколчето да оплетеме като прелестна девица.‟ И Гзак отвърна на Кончак: „Ако го оплетеме като прелестна девица, няма да имаме нито соколче, нито прелестна девица и ще започнат да ни бият птиците в полето половецко.‟

* * *

* * *

Рекъ Боѧнъ и ходы на Свѧтъславлѧ пѣстворца стараго времени Ѧрославлѧ Ольгова Коганѧ хоти: тѧжко ти головы, кромѣ плечю; зло ти тѣлу, кромѣ головы: Руской земли безъ Игорѧ. Солнце свѣтитсѧ на небесѣ, Игорь Кнѧзь въ Руской земли. Дѣвици поютъ на Дунаи. Вьютсѧ голоси чрезъ море до Кiева. Игорь ѣдетъ по Боричеву къ Свѧтѣй Богородици Пирогощей. Страны ради, гради весели,

Тъй песнотворецът Боян разказваше за времената стари и пееше за походите Святославови, за Ярослав и Олеговото потомство: „Тежко ѝ на главата, ако е без плещи, и в беда е тялото, щом без глава е…‟ – така в беда е руската земя без Игор. Щом на небето свети слънцето, княз Игор е на руската земя. Край Дунава девици пеят, гласовете им се вият през морето чак до Киев. А Игор язди по Боричев към светата Пирогошча богородица. Селата радостни са, градовете – весели.

пѣвше пѣснь старымъ Кнѧземъ, а по томъ молодымъ. Пѣти слава Игорю Свѧтъславлича. Буй туру Всеволодѣ, Владимiру Игоревичу. Здрави Кнѧзи и дружина, побараѧ за христьѧны на поганыѧ плъки. Кнѧземъ слава, а дружинѣ Аминь.

Нека възпеем славата на старите князе, а след това и младите ще величаем. Слава на Игор Святославович, на буй-тур Всеволод и на Владимир Игорович! Нека бъдат здрави и князете, и дружината, воювали за християните против нашествията на неверниците! Да бъде слава за князете и дружината! Амин.

---

1. «Слово о полку Игореве» е известен eпос, описващ неуспешния поход на Новгородския Княз Игор Святославович срещу половците — централноазиатско племе, известно от други източници като кипчаки, а също и кумани. Предполага се, че описаното военно действие датира от края на 12-ти век, като епосът е съчинен и изпят от средновековните бардове около две години след него. [обратно]

2. Едно твърде вероятно тълкуване: мыслію по древу — както дървесните мишки (катеричките) се разпръсват по всички вейки на дървото… [обратно]

3. Буквата „ĩ‟ се тълкува в нейното числово значение, което тя има в Кирилицата — а именно 10 (десет сокола), — с което се има предвид десетте пръста на средновековния бард, с които той въздействал върху струните на музикалния си инструмент (т.е., ятото лебеди). [обратно]

4. Буквата „ĩ‟ се тълкува в нейното числово значение, което тя има в Кирилицата — три. [обратно]

---

© Красимир Георгиев, превод от древноруски

---