Тя е толкова затворена,
че прилича на къща,
от която долита музика,
но никой не знае
колко души я обитават
и съседите никога не са поканени.
Тя е толкова затворена,
че петлите й не пеят,
а тананикат;
котките й бягат,
за да крещат на воля
в чуждите дворове.
Една бяла ръка
полива цветята на прозореца,
но никой не е виждал отблизо
пръстена, който проблясва.
Или това е само капка вода
в мъхестите шепи на мушкатото.
Тя е толкова затворена,
че времето в градината й
изостава винаги с един сезон.
В нея дишат
забравени
следобеди,
тихи ъгли, врабци,
жълти дюли, обляни от дъжд
и думи,
които тя никога няма да каже.
Така ще я имаш -
твоя и своя,
невярна и целомъдрена.

She is so reticent,
She is like a house,
From wich a melody floats,
But no one knows
how many people live in
And the neighbours are never invited.
She is so reticent,
That her cocks don’t crow
But hum;
Her cats run away
to shriek at liberty
In another’s yards.
One white hand
Waters flowers by the window
But nobody’s seen nearly
The ring wich gleams.
Isn’t it a drop of water
In geranium’s mossy cupped hands?
She is so reticent,
That the time ever comes in her garden
With a season late.
In her breathe
Forgotten
afternoons,
Quiet nooks, sparrows,
Yellow quinces, splashed by the rain,
And words,
That she will never say.
Thus you will have her -
Yours and hers,
Untrue and chaste.