Аз искам без бряг да се мятат водите,
долчинка за вятъра нийде да няма.
И нека нощта без очи да се взира,
и мойто сърце – без мечтата си златна;
и с листето приказки волът да срича,
и червеят, тъпкан със мрак, да умира;
на черепа зъбите искам да святкат
и жълто да дави коприната бяла.
И моята нощ да се гърчи ранена,
и пладнето – в змийски възли оковано.
Понесъл бих храбро отровния залез,
дъгата на дните като лък строшена.
Ала с тяло, чисто, сякаш черен кактус,
сред камъша святкащ, мен не ослепявай.
В транса на планети тъмни захвърли ме,
но не ме приемай с талия тъй хладна.
