В пустыне чахлой и скупой,
На почве, зноем раскаленной,
Анчар, как грозный часовой,
Стоит — один во всей вселенной.

Природа жаждущих степей
Его в день гнева породила,
И зелень мертвую ветвей
И корни ядом напоила.

Яд каплет сквозь его кору,
К полудню растопясь от зною,
И застывает ввечеру
Густой прозрачною смолою.

К нему и птица не летит,
И тигр нейдёт: лишь вихорь чёрный
На древо смерти набежит —
И мчится прочь, уже тлетворный.

И если туча оросит,
Блуждая, лист его дремучий,
С его ветвей, уж ядовит,
Стекает дождь в песок горючий.

Но человека человек
Послал к анчару властным взглядом,
И тот послушно в путь потек
И к утру возвратился с ядом.

Принёс он смертную смолу
Да ветвь с увядшими листами,
И пот по бледному челу
Струился хладными ручьями;

Принёс — и ослабел и лег
Под сводом шалаша на лыки,
И умер бедный раб у ног
Непобедимого владыки.

А царь тем ядом напитал
Свои послушливые стрелы
И с ними гибель разослал
К соседям в чуждые пределы.

1828 г.

1. Анчар – древо яда.   [обратно]

В пустиня с тягостен мираж,
в земя, която дъжд не знае,
анчар, отровен страшен страж,
стои – самотник пред безкрая.

Природата сред жадна степ
през гневен ден го е родила,
в короната му смъртен креп
с отровна сила е поила.

В кората му отровна жлъч
през знойно пладне се разлива,
а нощем смъртоносен лъч
в смолист прозрачен студ застива.

Към него птици не летят,
не идват тигри – вятър свежда
дървото на смъртта по път
и брули гибелни надежди.

И ако облаче врече
на листи дремещи подарък,
отровен дъжд ще потече
от клоните към пясък жарък.

Човек човека при анчар
изпратил със заръка твърда;
послушал своя господар –
в зори с отровен клей се върнал.

Донесъл смъртната смола
и от дървото клонче сиво,
но в потна слуз глава била,
порой челото му обливал;

донесъл – и се залюлял
на шатра княжеска под свода,
и мъртъв своя роб видял
непобедимият войвода.

С отрова князът-господар
покрил стрели, развихрил злоби,
с духа на гибелен анчар
съседните земи заробил.

1828 г.

1. Анчар – отровно дърво.   [обратно]