Библиотека    Приказки от 1001 нощ    


Andrew Lang's Arabian Nights



Приказка от "Хиляда и една нощ"
(друга версия)


In the chronicles of the ancient dynasty of the Sassanidae, who reigned for about four hundred years, from Persia to the borders of China, beyond the great river Ganges itself, we read the praises of one of the kings of this race, who was said to be the best monarch of his time. His subjects loved him, and his neighbors feared him, and when he died he left his kingdom in a more prosperous and powerful condition than any king had done before him.

The two sons who survived him loved each other tenderly, and it was a real grief to the elder, Schahriar, that the laws of the empire forbade him to share his dominions with his brother Schahzeman. Indeed, after ten years, during which this state of things had not ceased to trouble him, Schahriar cut off the country of Great Tartary from the Persian Empire and made his brother king.

Now the Sultan Schahriar had a wife whom he loved more than all the world, and his greatest happiness was to surround her with splendour, and to give her the finest dresses and the most beautiful jewels. It was therefore with the deepest shame and sorrow that he accidentally discovered, after several years, that she had deceived him completely, and her whole conduct turned out to have been so bad, that he felt himself obliged to carry out the law of the land, and order the grand-vizir to put her to death. The blow was so heavy that his mind almost gave way, and he declared that he was quite sure that at bottom all women were as wicked as the sultana, if you could only find them out, and that the fewer the world contained the better. So every evening he married a fresh wife and had her strangled the following morning before the grand-vizir, whose duty it was to provide these unhappy brides for the Sultan. The poor man fulfilled his task with reluctance, but there was no escape, and every day saw a girl married and a wife dead.

This behaviour caused the greatest horror in the town, where nothing was heard but cries and lamentations. In one house was a father weeping for the loss of his daughter, in another perhaps a mother trembling for the fate of her child; and instead of the blessings that had formerly been heaped on the Sultan's head, the air was now full of curses.

The grand-vizir himself was the father of two daughters, of whom the elder was called Scheherazade, and the younger Dinarzade. Dinarzade had no particular gifts to distinguish her from other girls, but her sister was clever and courageous in the highest degree. Her father had given her the best masters in philosophy, medicine, history and the fine arts, and besides all this, her beauty excelled that of any girl in the kingdom of Persia.

One day, when the grand-vizir was talking to his eldest daughter, who was his delight and pride, Scheherazade said to him, "Father, I have a favour to ask of you. Will you grant it to me?"

"I can refuse you nothing," replied he, "that is just and reasonable."

"Then listen," said Scheherazade. "I am determined to stop this barbarous practice of the Sultan's, and to deliver the girls and mothers from the awful fate that hangs over them."

"It would be an excellent thing to do," returned the grand-vizir, "but how do you propose to accomplish it?"

"My father," answered Scheherazade, "it is you who have to provide the Sultan daily with a fresh wife, and I implore you, by all the affection you bear me, to allow the honour to fall upon me."

"Have you lost your senses?" cried the grand-vizir, starting back in horror. "What has put such a thing into your head? You ought to know by this time what it means to be the sultan's bride!"

"Yes, my father, I know it well," replied she, "and I am not afraid to think of it. If I fail, my death will be a glorious one, and if I succeed I shall have done a great service to my country."

"It is of no use," said the grand-vizir, "I shall never consent. If the Sultan was to order me to plunge a dagger in your heart, I should have to obey. What a task for a father! Ah, if you do not fear death, fear at any rate the anguish you would cause me."

"Once again, my father," said Scheherazade, "will you grant me what I ask?"

"What, are you still so obstinate?" exclaimed the grand-vizir. "Why are you so resolved upon your own ruin?"

But the maiden absolutely refused to attend to her father's words, and at length, in despair, the grand-vizir was obliged to give way, and went sadly to the palace to tell the Sultan that the following evening he would bring him Scheherazade.

The Sultan received this news with the greatest astonishment.

"How have you made up your mind," he asked, "to sacrifice your own daughter to me?"

"Sire," answered the grand-vizir, "it is her own wish. Even the sad fate that awaits her could not hold her back."

"Let there be no mistake, vizir," said the Sultan. "Remember you will have to take her life yourself. If you refuse, I swear that your head shall pay forfeit."

"Sire," returned the vizir. "Whatever the cost, I will obey you. Though a father, I am also your subject." So the Sultan told the grand-vizir he might bring his daughter as soon as he liked.

The vizir took back this news to Scheherazade, who received it as if it had been the most pleasant thing in the world. She thanked her father warmly for yielding to her wishes, and, seeing him still bowed down with grief, told him that she hoped he would never repent having allowed her to marry the Sultan. Then she went to prepare herself for the marriage, and begged that her sister Dinarzade should be sent for to speak to her.

When they were alone, Scheherazade addressed her thus:

"My dear sister; I want your help in a very important affair. My father is going to take me to the palace to celebrate my marriage with the Sultan. When his Highness receives me, I shall beg him, as a last favour, to let you sleep in our chamber, so that I may have your company during the last night I am alive. If, as I hope, he grants me my wish, be sure that you wake me an hour before the dawn, and speak to me in these words: "My sister, if you are not asleep, I beg you, before the sun rises, to tell me one of your charming stories." Then I shall begin, and I hope by this means to deliver the people from the terror that reigns over them." Dinarzade replied that she would do with pleasure what her sister wished.

When the usual hour arrived the grand-vizir conducted Scheherazade to the palace, and left her alone with the Sultan, who bade her raise her veil and was amazed at her beauty. But seeing her eyes full of tears, he asked what was the matter. "Sire," replied Scheherazade, "I have a sister who loves me as tenderly as I love her. Grant me the favour of allowing her to sleep this night in the same room, as it is the last we shall be together." Schahriar consented to Scheherazade's petition and Dinarzade was sent for.

An hour before daybreak Dinarzade awoke, and exclaimed, as she had promised, "My dear sister, if you are not asleep, tell me I pray you, before the sun rises, one of your charming stories. It is the last time that I shall have the pleasure of hearing you."

Scheherazade did not answer her sister, but turned to the Sultan. "Will your highness permit me to do as my sister asks?" said she.

"Willingly," he answered. So Scheherazade began.


Живял някога един мощен владетел, чиито земи обхващали голяма част от Индия и стигали до границите на Китай. Когато умрял, двамата негови синове си разделили голямата държава, която бащата им оставил. По-старият брат се наричал Шахрияр, а по-младият - Шахземан. Народът обичал еднакво и двамата, възпявал ги в своите песни и ги обезсмъртил в приказките си.

Столицата на Шахземан бил града Самарканд, отдалечен много от столицата на Шахрияр. След възцаряването им двамата братя си избрали хубави съпруги и всяка от тях получила като сватбен дар по един голям дворец. Безброй слуги обслужвали тези прелестни владетелки. Телохранителите ги пазели и бдели около тях, когато излизали на разходка извън града. В градините плискали водоскоци, прехвъркали пъстри папагали, пръскали благоухания нежни цветя и разливали своята хубава песен сладкопойни птички.

Дълги години братята не се били виждали. Шахрияр, по-старият брат, пожелал да види Шахземан, когото много обичал. Изпратил той един ден пратеници да поканят брат му на гости при него. Зарадвал се Шахземан на тази покана, защото и той отдавна искал да се види със своя брат. И наредил веднага да се приготви всичко необходимо за път. Донесли шатрите и ги натоварили на камили. Стотици мулета носели останалия товар, а безброй слуги ги водели за поводите. Всички били облечени в най-хубави дрехи и въоръжени с най-скьпи оръжия. Начело били поставени сто от най-храбрите войници, грижливо подбрани от самия Шахземан. Той щял да мине през пусти места и опасни пътища, които били кръстосвани от разбойници. Управлението на страната си възложил на своя везир. При заминаването, Шахземан поверил на съпругата си ключовете от всички стаи. Между тези ключове имало един малък златен ключ.

- Този малък ключ отключва кулата. Навсякъде можеш да влизаш, но в кулата не влизай. Влезеш ли, не ме чакай да се върна повече в двореца - рекъл Шахземан на жена си.

Яхнал тогава коня си и заминал. Ала не изминал и един ден в път, изведнъж забелязал, че е забравил нещо важно и затова веднага се върнал вкъщи. За своя голяма изненада, той видял, че вратата на кулата е отворена и че неговата жена е вътре. Разгневил се владетелят, както никога дотогава и вдигнал меча си срещу нея. В последния момент обаче се спрял, хвърлил меча си и казал:

- Не мога и няма да потъпквам своята царска дума. Махни се от моя дворец!

С натъжено сърце отишъл той при своя брат, който го посрещнал с разтворени обятия. Шахрияр забелязал веднага, че Шахземан е опечален, но помислил, че тъгува по своята жена, която оставил вкъщи. Шахземан не му казал нищо, а и брат му не го питал.

Устроени били блестящи тържества. Целият град бил осветен с пъстроцветни лампи, а къщите - украсени в чест на царския гост. Народът възторжено поздравявал Шахземан по улиците. Той дарявал сиромасите, но от ден на ден ставал все по-тъжен и по-тъжен.

Тогава брат му решил да го разведе из цялата страна. Навсякъде било наредено да бъдат тържествено посрещани.

Преди да тръгнат, и другият брат - Шахрияр - предал ключовете на жена си, но й забранил да влиза в тайната стая, защото било свещен обичай женски крак да не прескочи прага на тази стая.

- Не ме чакай да се върна в двореца, ако дръзнеш да влезеш в тази стая!

Като слушал тези думи, Шахземан още повече се натъжил. Когато били на път, Шахрияр не могъл повече да се сдържа и попитал брат си за причината на неговата тъга. Шахземан му разказал всичко.

Съмнение започнало да измъчва Шахрияр. Той побързал да се върне в двореца. Когато пристигнал, видял, че жена му не изпълнила заръката на своя господар. Той я изпъдил от двореца си, намразил всички жени и се заклел люто да им отмъсти.

По-младият брат се върнал в своята страна. Там прекарвал той тъжно живота си, между стените на своя дворец.

Шахрияр обаче измислил жестоко отмъщение. Той разгласил из цялата страна, че всеки ден ще се жени за някоя хубава девойка, която сам ще си избере и веднага на другия ден ще я убива.

Изплашили се из цялата страна от тази жестокост на царя, но всички молби да се откаже от тези страшни намерения не помогнали.

Още в първите дни се явила най-голямата дъщеря на великия везир, по име Шехерезада, и заявила на баща си, че иска да се омъжи за безмилостния Шахрияр. Тя била хубава и умна, била прочела много книги и знаела много приказки.

Великият везир изгубил ума и дума, когато узнал за желанието на дъщеря си.

- Нима искаш, безумна дъще, да ни направиш всички нещастни? - извикал той отчаяно. - Мислиш ли, че царят ще покаже към тебе някаква милост? В тебе говори суетата.

Но Шехерезада се опитала да успокои баща си, който плачел:

- Господ ме е избрал да изведа царя на добър път.

Най-сетне нещастният баща се съгласил и отвел Шехерезада, своята скъпа дъщеря, пред мощния владетел. Цар Шахрияр бил очарован от красотата на девойката, но не забравил да й припомни, че на утрото я очаквала смърт.

Смелата девойка довела със себе си своята най-малка сестра - Динарзада - и казала на царя, че иска последните си часове да прекара в разговор със своята обична сестра.

- Ако умееш да увличаш с думите си - рекъл царят, - тогава разкажи ми някоя приказка.

Веднага след сватбата цар Шахрияр седнал до сестрите и Шехерезада започнала да разказва една дивна приказка. Отдавна царят не бил слушал приказки, но тази приказка ставала все по-увлекателна. Той слушал, слушал и колкото приказката продължавала, толкова повече Шахрияр се увличал от нея. Времето минавало, а царят не забелязвал това. Мъдрата девойка умеела да омайва със своите думи. Царят имал някаква държавна работа. Той се сбогувал с двете девойки, като накарал Шехерезада да му обещае, че на другия ден ще му разкаже края на приказката. На следния ден царят изслушал края. Но Шехерезада била много хитра и умна - тя веднага започнала друга, още по-хубава приказка, която царят също искал да чуе до край. Така минавали ден след ден. От дни ставали седмици, от седмици - месеци, от месеци - години. Царят толкова много обикнал хубавата девойка, която умеела да разказва най-увлекателни приказки и толкова се променило коравото му сърце благодарение на нейните мъдри поуки, че се разкаял, задето заплашил със смърт едно такова добро и чисто създание.

Хиляда и една нощ Шехерезада разправяла на царя чудно хубави приказки. Най-сетне той я целунал и решил да я направи царица.

Сватбата била отпразнувана с голям блясък. Шахрияр поканил и своя брат. Той си избрал за жена сестрата на мъдрата и хубава Шехерезада. Така била отпразнувана двойна сватба.

Дълги години царували двамата царе в мир и щастие. Цар Шахрияр издал заповед да бъдат записани всички приказки, които Шехерезада му разказала. Те изпълнили четирийсет книги, които царят наредил да се подвържат със златни корици, за да покаже, че в тях се крият мъдри поуки и истини. Най-хубавите от тези приказки са преведени на всички езици и се наричат "Хиляда и една нощ".


Translated from the French version of Antoine Galland (1704)

Andrew Lang, ed. The Arabian Nights Entertainments, 1898. Content is available under the GNU Free Documentation License.