Какво ще клъвне зимното врабче, освен парче от твърдата ми кифла?
А в мен едно забравено момче прибира прашката,
победоносно се усмихва.
Кръвта по шепите му не личи —
хлапакът никога със мене не прекрачва прага.
Смъртта привлича мъжките очи, привиква ги —
от женска ласка пò е блага.
Така и аз промъквам се в живота ти,
нали съм с благороднически вид, с осанка достолепна,
нали редя ти сладки словеса,
нали ти обещавам пух тополов, пролет моя, моя бяла пролет,
но толкова съм хищен, хитър и жесток и толкова свиреп —
като лисица степна,
че вече нямаш шанс дори да чуруликнеш пред последния си полет.
Би трябвало да бъда справедлив, би трябвало да бъда по-човечен.
Би трябвало да те отмина — все едно, че си
досадната гледачка на ръка, поседнала под мен, на тротоара.
А аз какво?
Наместо остри нокти да забия в душичката на кифлата препечена,
дори в смъртта си ще проклинам онзи миг,
когато жадна длан по твоето лице прокарах.
Не питай повече къде е пролетта —
като безжалостна лавина в зимните ми сънища се срути.
Кажи сега какво да правя със тези доверчиви небеса,
увиснали в очите ти измамени...
Врабче, врабче, ти просто трябваше да литнеш пет секунди, пет минути
преди да заредя във прашката душата си —
последния си камък.
