Призори гората си доспива
като плаха утринна сърна.
Светлината шава колеблива
с мокри от сланата колена.
Паяче заплита ситни мрежи.
Глухо тупне в храста таралеж.
Птича сянка въздуха ли среже,
ти — безкрил, под нея ще се спреш.
Иде ден — и ден си тръгва свиден —
дар от Бога — беше ти блазе!
Миг живя — дойде и си отиде.
И какво от този свят си взе?
С припече от някоя полянка,
с изгрев, който сетно в теб кърви,
ти — нарамил сляпата си сянка,
хлътваш във безмълвните треви.
Тръгваш с ококорени зеници —
вятър в осланените цветя!
Шепа светлинка в небе за птици,
из което тъй не полетя.
