Накъде да вървя? Този град е заключена лудница.
На червен светофар преминава животът ми тук.
И са толкова гадни, еднакви са дните и мудни са,
сякаш аз не живея, а в мене живее ги друг.
Но какво е решил? Да ме смачка ли? Пълна илюзия.
Аз съм кокал. Въже. И парче необъркан чакъл.
Предпочел бих самин на врата си клупа да нахлузя.
Или просто да вия в нощта през града като вълк.
А когато ми свършат парите, животът и въздухът,
да си спомня в часа на смъртта, че живях друга смърт —
как жестоко от мен, нечовешки от мен се изплъзваха
радостта да съм нужен и мъката — да съм добър.
Накъде да вървя? Като жълти зеници на бухали
светофарите мигат и — отровна — мъглата горчи.
Как все още съм жив със надеждите свои издухани,
че животът тепърва и за мен ще разтвори очи?
Аз седя на бордюра, а над мене изтупва огризките
и загърбва жената заспалия в спалнята мъж.
Този скапан живот ли нарекохме, Господи, истински?
И добре, че живеем го, Господи, само веднъж!
