... понякога, когато ми е кофти,
и съм далеч от варненския плаж,
надявам си домашните пантофки
и хълтам си в познатия мираж —
безкраен бряг, окътан в рой легенди,
до днес несбъднали се — до една,
в неясните си фотографски бленди
размазват ме на слънчеви петна,
морето спи, и сигурно сънува,
че ще пристигна нявга, но кога? —
един рибарин, върнал се без улов,
си просвам грибовете на брега,
и кой съм, и защо ли тук дошъл съм,
и — мигар ще остана векове? —
в солени амфибрахии накълцан,
но — непрегънат никога одве,
ще си платя с последната двулевка
за кефа — да подпиша с прост молив
значенията — да съм еднодневка,
пред ужаса — да бъда вечно жив.
