... понякога, нали все пак съм мъж, макар и вече старче белобрадо,
ти подарявам есенния дъжд, красив — и по-внезапен от торнадо,
три метра от крайбрежните мъгли — фишу в екрю за топлата ти шия,
или мелтема — в твоите поли! — след който вълчи иде ми да вия,
да те пилея в блага светлина, поела из пространствата ми римни! —
с прекрасната си участ на Жена, редена на молитви и във химни,
и Седмата си пейка под дъжда във парка под разлистените кедри —
до днес за никоя Жена в града! — не съм редил подаръчета щедри,
какъв бе този мой проклет живот, така и не разбрах добре? — но зная,
че в литналия птичи небосвод ти подарих едно парче от Рая!
