Лятното слънце се срина зад рида —
скри се зад девет — в десети земи.
Аз си отидох — и ти си отиде.
Зъзнем далечни — и все по-сами.
Вятър ми вее из вехтия шлифер —
дъха на преспи и студ от Сибир.
И като перки на стар калорифер
гарвани дращят небето безспир.
Мракове стелят ми звездния хребет.
Някой светулките мои затри.
Кой път да хвана, речи ми, към тебе?
Мъртви шосета — и мъртви гори.
Много не вярвай на моите вопли,
спастрих ти спомен за зимния ден —
нека ти грее — и нека те топли,
ако понякога мислиш за мен.
Пращам ти припече, звън на пчеличка,
жълъдче, шалче от вятър в листа —
аз съм момчето, което с тревичка
свири ти одата на есента.
