... отказвам да повярвам, че светът брутално се променя пред очите ми,
че радостите стават все по-кът, мечтите ни — без жалост! — запокитени,
че вредом хора с маски — без лица, мълчат като натикани във гробница,
че скри съдбата нашите слънца! — и хукна нейде — черна безподобница,
че вече се обичаме — online! — в компютри, през смартфони, телевизори,
Родино моя, уж си Земен Рай! — пък аз не знам? — далече ли си, близо ли,
поляна с трън, осили и бодли! — постелята ми нощем па̀ри — жилеща! —
и всяка сутрин страшно ме боли, че млъкват — мъртви, твоите Учѝлища,
че тръшкат порти нашите души! — престанахме да вярваме и в щъркели.
Дано възкръсне Бог — и да реши кога, защо — и във какво сме сбъркали.
