... щурчето вече скъса седма струна,
забравен щъркел сви в блатата крак,
из нивите с дрипясала ластуна
парцали мъкне есенният мрак,
реката спи под гърбавите иви,
стишила гръд за дълъг зимен сън,
и вятър през полетата бурливи
цял ден вършее бурени и трън,
след миг и припечето ще издъхне,
смотало сетно слънчево петно,
ще грохнат и мъглите — мокри мръхли,
в кладните с неприбраното сено,
през спомена за златни сенокоси
не ми се тръгва още за натам! —
а утрешният ден какво ми носи,
не знам, пък и не искам и да знам,
живях — сълза, търкулната на песен,
валмо от тръни в идещия мрак.
Невям вървя във сетната си есен,
когато трака щъркелът на сняг.
