… а мравката в мравунячето скри последната — от лятото — трошица,
и славейчето млъкна вдън гори — мъглата просна мокра багреница,
и гаргата наостри черен грак, и бухалът със: — У-ху-хуу! — избухна! —
и върху мен в припадащия мрак Луната се облещи — древна мухла,
изпука клон, тревата гръб преви — и таралеж във храста изтопурка,
и вятърът шамар ми зашлеви! — и ме застърга с острата си шкурка,
да тръгна? — вече няма накъде, да се завърна — кой ли пък ме чака? —
забравено от Бога пиянде! — и аз ще хлътна в бездните на мрака!
На своя ред, когато си умра, за мен светът навярно ще забрави?
Бях Никой във световната гора, един во век веков пресипнал славей.
