... спрях да сънувам белите ти рокли, насън не милваш моята брада,
приличаме на две бездомни котки на сухеца под спирката в дъжда,
тролеят връхлетя — и ме отмина, не закова последното такси,
и листопадът — тих като коприна, не стелва дипли в твоите коси,
мълчим по скайпа, в тво или във близоо, дори не влизаш вече във фейсбук,
къде без теб животът се изниза? — едва ли подир него следва друг,
за теб във всички храмове на Варна молитвите си тихи ти чета —
не вярвам — и отказвам да повярвам! — че си ми непостигната мечта,
и — щом гаврътна две-три малки водки, дори не помня? — бях, или не бях.
Оглеждам се във уличните локви — и с ужас виждам! — няма никой в тях.
