... когато чакам пролетният дъжд
да се свлече със мълнии и гърмели,
и на брега — един скиталец мъж,
тропосвам плажовете си посърнали,
вълна́та тръска сива пелена,
доде стърча на ръбестите камъни.
За теб си мисля — свята ми Жена! —
и гаснат в мен надеждици измамени.
Защо мълчиш? Ще дойдеш ли? Кога? —
въпросите връхлитат ме — убийствени.
Аз векове те чакам на брега.
И зейват в мен напуснатите пристани.
Дрипясах в панталоните си клош.
Хартишки в календара дните прежни са.
За теб трептулка фарът! — всяка нощ —
светулката ми! — в сетната надеждица.
Мелтемът влачи тръни и бодли.
Дъждът след нас ще трие отпечатъци.
Ела? И нека цяла нощ вали! —
аз ще те скрия тихичко в душата си.
