Като черни калугери над вечерните угари
ято врани кръжи.
Бог ли плю на петите ни? Пъплят облаци спитени —
сякаш мъкнат торба със лъжи.
Вятър свърне ли, хвърля ни към горите посърнали.
От дърветата лъха на клей.
А гнездото разнищено се търкаля в стърнището —
калимавка на протойерей.
Може би са се сбъркали окъснелите щъркели —
тежки клюнове тракат на сняг.
Как е сиво и тягостно да летиш все към Лагос, но
да достигаш до блатото пак.
За какво да се лъжем ли? Дъх от хлябове ръжени —
откъм хълмите мракът пълзи.
Страшно блато. И весело. Анатемосано. Афоресано.
Но е песенно чак до сълзи.
Като черни калугери над вечерните угари
ято врани кръжи.
Вместо рог — над главите ни, вдън блатата натикани,
Господ сипе торбата с лъжи.
