Полегна вече слънцето на лакът
по заник — на баира да поспи.
А лятото вехнее все по-яко —
и дрипавеят старите липи.
Вихрулка прах по пътя се надига.
Дали врабче изпърха със крилца,
или вечерен циганин с талига
примъква си към зимата дръвца?
Над нивите с провиснали мамули
сетрето на плашилото виси.
И вятърът в перчемчето му брули
изгнили — царевичните реси.
Наопаки надянал бяла риза,
един — говорещ с Господа, пешак,
и Мунчо откъм хълмите заслиза,
преметнал на тоягата калпак.
И аз — с душица, литнала далече,
със лятото по заник се простих.
Плашилото в припадащата вечер
написа ви за спомен този стих.
