Черни чембери пороите свлякоха,
черната — болна от дъжд, се поду,
гаргите — по-неразбрани от всякога —
грачеха грозно арийско урду,
гърмели, тътени, армии, полкове —
облаци къртеха тежкия свод,
и се набръчка — от ужас ли, болка ли? —
звяр и природа, небо и род,
в сури градушки — из ниви намачкани,
Времето даже пълзи по корем,
и полудяваме всички от бачкане,
и — от лъжи оглупели, си мрем,
белият кораб отплава от пристана,
скърца ми в гърлото буцата сол,
някой ще каже ли голата Истина? —
Царят, откакто го помня, е гол,
сам, чужд и ничий — в простори увиснали,
карам я някак — на автопилот.
Господи, писна ми. Писна ми! Писна ми
от изфирясал напразно живот.
