Мен ще ме пъхнат някой ден в затвора.
И там ще пукна — пълен идиот.
Излъгах вече твърде много хора,
че утре ще живеем нов живот.
А този нов животец все не идва.
Септемврий няма нивга да е май.
Съдбата с мене беше адска свидла.
На кръст зачеркна земния ни Рай.
Надеждите ми — спукани балони,
издъхнаха с едно печално: — Пук!
Мечтите ми държавата прогони —
насмете ги в казана за боклук.
Сред двеста и четирсет депутати
до днес не се намери ни един —
поне една Надежда да ми прати,
че ще умра щастлив под свода син?
Как ми се ще под родната ми стряха
със Дядо Вазов да шептя без страх:
— Българийо, за теб те не умряха!
Защото недостойна бе за тях!
