| |
Вятърът никога не се завръща. Хората,
които го изпращат от брега,
виждат как той се стапя над морето,
поглъща го жаждата на хоризонта.
Не се завръща вятърът, а хората
остават да го чакат на брега,
безплодно лутат се понякога в моретата,
далеч видели нови хоризонти,
които мамят като бряг напуснат.
А вятърът не се завръща, в хората
угасва бавно мисълта за него –
така както и той понякога ги мамеше.
Когато вятърът отново ги потърси,
той мисли си: не се завръщат хората.
На този бряг аз някога ги галех,
спомням си. Очите им горяха фосфорно.
И тези фигури под дланите ми светят.
Ала това навярно са
д ъ р в е т а.
|
|
|
|
El viento nunca se vuelve. La gente
que lo acompaña para despedirlo de la costa,
ve como se derrite él sobre el mar,
lo traga la sed del horizonte.
No regresa el viento, la gente
se queda a la orilla,
en vano vaga a veces por los mares,
mirando horizontes lejanos,
que lo atraen como orilla abandonada.
Pero el viento no regresa,
en los adentro de la gente
se apaga el pensamiento de él
como cuando el viento mentía a la gente
Cuando el viento nuevamente busque a la gente
piensa: la gente nunca se vuelva
en esta orilla.
De la misma orilla a veces la acariciaba,
lo recuerdo. Sus ojos ardían
como fósforos.
Y las fugas éstas brillan
bajo mis palmas.
Pero tal vez
son sólo
á r b o l e s.
|
|
|
|
