Вече двайсет години живея пиян
между сенки със замаяна милост.
Трезвостта е отдавна изпит океан,
който аз преминавам с камили.

Имах кръв, по- изящна от сърцето на нар,
имах име от милвани букви.
До везните на рими бях такъв аптекар,
че размесвах отрова с изкуство.

И лекувах пчелите, разболени от мед.
На монасите давах килии.
И осъмвах, затворен в прозрачен куплет,
между унес и дъх на стихии.

Не говорех, а дишах, както диша дете
до гърдите, осеяни с мляко.
Бях лозичката крехка, която расте
и която листото си чака.

Но светът не е чаша. И не е питие.
И пълзя като охлюв нагоре.
До устата ми свети едно колие
и със сребърен глас ми говори.

Този говор аз трябва да запомня добре…
За да може в онемялата вечер
тишината да трепне и така да умре,
че гласът й да тръгне далече.

It’s twenty years now that I’ve been sozzled
and living dipped in dizzy grace and shadows.
And soberness is like an ocean tossed off,
that I would cut across by camel.

My blood was more exquisite than pomegranate juice,
My name was just a pair of fondled letters.
And by the weights for rhymes I stood, a chemist
that mixes artistry with poison.

I heeled the droning bees, all sick with honey,
and then delivered cells to the monastics.
Dawn found me locked in a transparent couplet
All soaked in daze and element’s aroma.

I did not say a word - just breathing like a baby
at breast that’s overfilled and milky,
much like a frail and tender vine in waiting,
eager to sprout its leaves and tendrils.

This world is not a cup, nor is it beverage.
And like a snail I’d crawl towards the summit.
And by my mouth – a shiny necklace
would speak to me in silver voice.

This talking I should memorize in all its details...
So that tonight, when rendered speechless,
silence could shiver dying off in such a manner
that at a long way off to spread its voice.

© Николай Милчев
© превод на английски език - Бойка Драгомирецкая
(с разрешение от преводачката)