| |
Сега
бих пожелала
да не познавам ябълката,
колелото,
на слепоочието ти
снежеца топъл...
Сега,
когато зная –
чудото е вопъл.
И красотата – копие!
Вземи ме на ръце,
люшни ме –
за повече не ми остави сили.
Да,
бях юмрук,
агониите пях,
бунището примамвах да цъфти –
насред смрадта
все някак оцелях.
Но красотата
ще ме умъртви.
|
|
|
|
Quisiera
que no conociera la manzana
la rueda
de tu sien
que era como una nieve caliente...
Ahora
por saberlo ya–
la maravilla la siento como un lamento
y la belleza me parece a una lanza.
Llévame en tus brazos,
balancéame–
no me dejaste fuerzas para más.
Sí,
era puño,
cantaba las agonías,
atraía la tierra muerta que florezca–
en lo medio de fetidez
sobreviví.
Pero es seguro que la belleza
me va a matar.
|
|
|
|
