| |
Седи на този бряг пустеещ,
вглъбена в свой, далечен свят
и се усмихва — като фея,
открила камъче — ахат.
Рисува в пясъците с пръсти,
под миглите таи тъга,
надява водораслен пръстен
и тръгва бавно по брега.
Тук, в заливчето сред скалите
чертае стъпки само тя.
Над нея облаче с възхита
искри зад слънчева черта.
Навярно фигура е странна —
вглъбена, тръпнеща жена.
И как рисува филигранно
по пясък като по стена!
Лек бриз косите й целува
и гали миглите с перце.
Навярно тайно пророкува
за друго нечие сърце.
Дали мечтано и далечно,
дали пък пълно с искрен плам?
Защо разплакана съм вечно
след сън подобен — виж, не знам.
|
|
|
|
Сидит на берегу пустынном,
Погружена в свою мечту,
Смеётся феей беспричинно,
Камней увидев красоту.
Рисуя на песке перстами,
Печаль в глазах она таит,
Из водных трав букет сплетая,
Там у морской скалы стоит.
В заливе, на брегу скалистом
Останутся её следы,
От солнца облаком лучистым
Златые чудятся черты.
И женская фигура странна —
Ошеломлённая душа.
О, как рисует филигранно
Картину эту не дыша!
И волосы ей бриз целует,
И гладит шорохом ресниц.
Как будто тайно предсказует
Сердец привет и нимбы лиц.
Что та мечта ночная значит,
Свет солнца ль, полная луна?
И почему всегда я плачу,
Проснувшись — знаю ли сама?
|
|
|
|
