Она сидела на полу
И груду писем разбирала —
И, как остывшую золу,
Брала их в руки и бросала —

Брала знакомые листы
И чудно так на них глядела —
Как души смотрят с высоты
На ими брошенное тело...

И сколько жизни было тут,
Невозвратимо пережитой —
И сколько горестных минут,
Любви и радости убитой...

Стоял я, молча, в стороне
И пасть готов был на колени, —
И страшно-грустно стало мне,
Как от присущей милой тени...

1858

На пода седнала сама
с очи загледани във нищо
се ровеше във куп писма,
като в студено пепелище.

Държеше листите познати
и гледаше ги онемяла —
като душа от висината
към изоставеното тяло...

О, колко прелестен и скъп
живот, навеки отлетял!
О, колко мигове на скръб,
любов и щастие изтляли!...

Стоях мълчейки отстрани,
готов да падна на колене,
и страшна жал ме нарани,
покойник сякаш бе пред мене...

1858