Сижу за решеткой в темнице сырой.
Вскормленный в неволе орел молодой.
Мой грустный товарищ, махая крылом,
Кровавую пищу клюет под окном,

Клюет, и бросает, и смотрит в окно,
Как будто со мною задумал одно.
Зовет меня взглядом и криком своим
И вымолвить хочет: „Давай, улетим!

Мы вольные птицы; пора, брат, пора!
Туда, где за тучей белеет гора,
Туда, где синеют морские края,
Туда, где гуляем лишь ветер... да я!...”

1822 г.

Седя зад решетки във влажен затвор.
Закърмен с неволя орел млад и горд,
мой тъжен приятел, размахва криле
и кървава плячка край мене кълве,

кълве, към килията гледа смутен,
замислил е сякаш една мисъл с мен.
Той с поглед зове ме, препълнен с тъга,
и иска да каже: „Да литнем сега!

Ний волни сме птици; да литнем с теб, брат,
където белее планинският свят,
където морето синее в захлас,
където стопани сме вятър и аз!”

1822 г.