|
Я памятник себе воздвиг нерукотворный,
К нему не заростет народная тропа,
Вознесся выше он главою непокорной
Александрийского столпа.
Нет, весь я не умру – душа в заветной лире
Мой прах переживет и тленья убежит –
И славен буду я, доколь в подлунном мире
Жив будет хоть один пиит.
Слух обо мне пройдет по всей Руси великой,
И назовет меня всяк сущий в ней язык,
И гордый внук славян, и финн, и ныне дикой
Тунгуз, и друг степей калмык.
И долго буду тем любезен я народу,
Что чувства добрые я лирой пробуждая,
Что в мой жестокой век восславил я Свободу
И милость к падшим призывал.
Веленью божию, о муза, будь послушна,
Обиды не страшась, не требуя венца,
Хвалу и клевету приемли равнодушно,
И не оспоривай глупца.
1836 г.
|
|
|
|
Аз паметник си изградих неръкотворен,
народни пътища към него бдят без брой,
с глава високо вдигната и непокорна
Александрийски стълб е той.
Не, няма да умра – в заветната ми лира
душата ми ще надживее прах и тлен –
ще ме прославят, докато гласи всемира
поне един поет след мен.
Слухът за мен през Рус велика ще премине
и всеки ще ме назове на свой език –
родът славянски горд, тунгусът волен, финът,
другарят на степта калмик.
И на народа дълго ще съм драг приятел,
защото с лирата си добрини възпях
и в моя век жесток прославях свободата,
простор за слабите зовях.
За божи зов, о, музо, ти бъди послушна,
венец не искай, към кавги не хвърляй взор,
хвалби и клевети приемай равнодушно,
с глупаците не влизай в спор.
1836 г.
|
|
|
|