Сижу за решеткой в темнице сырой.
Вскормленный в неволе орел молодой.
Мой грустный товарищ, махая крылом,
Кровавую пищу клюет под окном,

Клюет, и бросает, и смотрит в окно,
Как будто со мною задумал одно.
Зовет меня взглядом и криком своим
И вымолвить хочет: “Давай, улетим!

Мы вольные птицы; пора, брат, пора!
Туда, где за тучей белеет гора,
Туда, где синеют морские края,
Туда, где гуляем лишь ветер… да я!…”

1822

Седя зад решетка в тъмничния хлад.
Откърмен в неволя, орел горд и млад,
другар мой, изопнал криле пред беда,
с клюн кървав вън мърша кълве край зида…

Кълве и разхвърля, и в моя зандан
загледан тревожно, и цял обладан
от ярост, с див крясък, от който боли,
зове, сякаш казва: „Ще литнем, нали?”

С теб птици сме ние… О, време е, брат! -
там, дето в мъгли е планинският скат,
там, дето морето синее за нас,
там, дето кръжим само вятър…и аз!…”

1822