| |
Так окрыленно, так напевно
Царевна пела о весне.
И я сказал: "Смотри, царевна,
Ты будешь плакать обо мне".
Но руки мне легли на плечи,
И прозвучало: "Нет. Прости.
Возьми свой меч. Готовься к сече.
Я сохраню тебя в пути.
Иди, иди, вернешься молод
И долгу верен своему.
Я сохраню мой лед и холод,
Замкнусь в хрустальном терему.
И будет радость в долгих взорах,
И тихо протекут года.
Вкруг замка будет вечный шорох,
Во рву — прозрачная вода...
Да, я готова к поздней встрече,
Навстречу руки протяну
Тебе, несущему из сечи
На острие копья — весну".
Даль опустила синий полог
Над замком, башней и тобой.
Прости, царевна. Путь мой долог.
Иду за огненной весной.
Октябрь 1906
|
|
|
|
Тя пееше с тъга невинна,
с копнеж за пролетните дни,
А аз прошепнах: „Знай, княгиньо,
за мен ще плачеш ти, помни.”
Но тя протегна към мен длани
и тихо рече: „ Не. Прости.
Вземи си меча! В пътя бранен
с теб ще съм в моите мечти.
Иди! Иди! И млад и силен,
дълга изпълнил, се върни.
Аз ще те чакам тук, закриляна
от тия каменни стени.
В очите ми ще блика радост...
Над мене времето ще бди.
В рова, край верните огради,
ще спят прозрачните води.
Ще те посрещна, щом с достоен
дар пред дома ни свиден спреш.
Ти върху копието бойно
тук пролетта ще донесеш...”
Далеч останахте под мътен
свод: ти, възторгът, любовта...
Прости, княгиньо! Глух е пътят.
По него диря пролетта.
Октoмври 1906
|
|
|
|
