Река раскинулась. Течет, грустит лениво
И моет берега.
Над скудной глиной желтого обрыва
В степи грустят стога.

О, Русь моя! Жена моя! До боли
Нам ясен долгий путь!
Наш путь – стрелой татарской древней воли
Пронзил нам грудь.

Наш путь – степной, наш путь – в тоске безбрежной –
В твоей тоске, о, Русь!
И даже мглы – ночной и зарубежной –
Я не боюсь.

Пусть ночь. Домчимся. Озарим кострами
Степную даль.
В степном дыму блеснет святое знамя
И ханской сабли сталь...

И вечный бой! Покой нам только снится
Сквозь кровь и пыль...
Летит, летит степная кобылица
И мнет ковыль...

И нет конца! Мелькают версты, кручи...
Останови!
Идут, идут испуганные тучи,
Закат в крови!

Закат в крови! Из сердца кровь струится!
Плачь, сердце, плачь...
Покоя нет! Степная кобылица
Несется вскачь!

1908 г.

Тъжи река. Тече лениво, но се втурва
и мие брегове.
Над глинестия праг на жълта урва
сеното дъжд зове.

О, моя Рус! Жена! Любов! До болка
познат предълъг път!
Наш път – стрела на древна чужда воля
пронизва гръд.

Наш път – в степта, наш път – в копнеж безкраен –
о, Рус, копнеж избрах
и от мъглите – нощни и потайни –
не ме е страх.

И нощ да е. Летим. Огньове мятат
просвятък бял.
Сред степен дим ще бляснат знаме свято
и ханският кинжал...

И вечен бой! Покой съня ни мъчи
през кръв и прах...
Лети, лети, кобила степна тъпче
треви и страх...

И няма край! Проблясват версти, хали...
Веднага спри!
Вървят в уплаха облаците, залез
сред кръв искри!

Тоз кървав залез! Кръв сърца облива!
Сърце, плачи...
Покой не идва! Степната кобила
в галоп търчи!

1908 г.