| |
1
Extrañeza de ser
náufrago de la lluvia.
El instante te adhiere
a la cáscara herida
y boga como un dios
por los ríos del vértigo.
2
Viejo avaro que el pulso
de la violeta afila
cabalgando en la luz
desteñida del gesto.
3
Hacia el ojo locuaz
un silencio de arder
que en su tránsito arrastra
densidad de geranio
a morder el trasvase
de la pulpa al destello.
Chapotea su guiño,
reverbera en la fruta.
4
¿Eras tú el nadador
sumergido en el trazo
de ese mar insondable
que erosionaba el leve
crepitar de la tarde
allá en las lejanas
calles de piedra pómez?
5
Fue un instante: te vi
nadando el desarraigo
de la espuma en la niebla.
Respirando en la llama,
la única del páramo,
la que afiló el gorjeo
del pájaro infinito
y crepita en la rosa
claridad de la encía.
Adherías la luz
a la sed de tu anzuelo.
“Muerte de Polifemo”, Symphonia, editorial Idea, 2011.
|
|
|
|
1
Колко странно е
да бъдеш корабокрушенец на дъжда.
Мигът те долепва
до ранената черупка
и гребеш като бог
през реката на световъртежа.
2
Стар скъперник,
който вниманието на теменужката
прави изтънчен,
галопирайки през светлината,
безцветна
от израза на лицето му.
3
Към бъбривото око –
пламтяща тишина,
която в твоя преход влачи
наситеност от аромат на здравец,
за да отхапе месестата част
на плод блещукащ.
Погледът му се изпълва с влага,
която върху плодá се стича.
4
Ти ли си плувеца,
потънал в очертанията
на това море бездънно,
което ерозираше едва,
хриптейки в късните следобеди –
там,
на далечната улица от пемзов камък?
5
Беше само миг –
видях те плувайки,
отскубнат като корен
от Родината,
сред пяната на мъглата.
Дишайки сред пламъка,
единствен сред ръмежа,
който изтъни чуруликането безкрайно
на птицата,
в розовата яснота на венците.
Долепваше светлината
за жаждата на твойта въдица.
Из книгата “Muerte de Polifemo”
|
|
|
|
