Няма да чуеш любовни думи от мен. Никога, никога повече.

Ще изкопая дупка под ореха отсреща, ще се наведа и тихичко ще ги изрека за последен път, заедно с онова тайно, магическо заклинание, което измислихме двамата с теб. После, ще ги затрупам с пръст, листа и клони.

Сигурна съм, че земята и корените ще ги чуят и запаметят, за да ги запазят за себе си.

Вече започнаха дъждовете. В този сезон те са дълги. Упорити. Проникновени. И тъжни, защото напускат небесните си гнезда завинаги. И по стръмните улеи на въздуха ще търсят пролуки към корените, за да потънат в дълбокото, без да са изпратени от никого. И там, в тесните галерии, лъкатушещи като критски лабиринти, ще се движат тихо, опрени плътно до зидовете, вслушвайки се във всеки подземен звук и тътен.

А думите, думите, са сигурно някъде в дъното на мрака, вече в неподредени, объркани изречения, без чувства и последователност. Въпросителните са в началото, в средата - възклицанията, а точката я няма. Събрали студ и ужас, те се блъскат отчаяни и удрят от безсилие с юмруци стените на тунелите, с надеждата, че някой ще ги чуе и освободи. В тъмното обаче, мъчно може да се намери ключа за портата на този обречен на самота затвор.

Но дъждовните капки лека-полека ще стигнат до самия край на земята. И тогава думите ще доловят мелодичния им звън, който ще ги извади от вцепенението им и отново изреченията ще се подредят стройно и завършено. А после, по тънката сребърна стълбица на издишаната пара, те ще се изкачат нагоре към светлината.

За да наситят със смисъл облаците. И да станат метафора в нечие стихотворение.

Ты никогда не услышишь от меня любовных слов. Больше никогда!

Я выдолблю дыру под орехом напротив, наклонюсь и тихо произнесу их в последний раз. Потом забросаю землей, листьями, и ветками.

Земля и корни меня услышат. Они их запомнят и сохранят только для себя.

Уже начались дожди. Длинные. Упрямые. Нескончаемые. Они спускаются по стремительным канавкам в земле и ищут щели к корням, чтобы утонуть в глубине мрака… И там, в тесных галереях, щатающихся из стороны в сторону – словно они мифические, лабиринтах, разбегающихся в разных направлениях, интуитивно пощупают стены, среди которых словно эхо гулко звучали слова…

А они, наверное, толкаются, ударяются о них, надеясь, что кто-то их услышит и освободит. В темноте, однако, невозможно отыскать ключ от двери вечной каторги.

Но дождевые капли помнят мое заклинание, и однажды, когда свободно поднимут тоненькую серебряную нить, они перенесут это простенькое изречение вверх.

Чтобы облака наполнить смыслом. И стать метафорой в чьем-то стихотворении.

Переведено 9 февраля 2012 г.