Слънцето се стопи и потече в реката. Първите звезди колебливо пробиха небето. Далечен вой припомни за изгряващата Луна, за гората и всичко наоколо. Сенките наизскачаха от прогнилите дънери, проточиха се изпод камъните и се сплетоха. Но тя не се боеше, тя също бе сянка. Роди се под листата на дърветата в онзи миг, когато залезът изтече зад хоризонта. Тя се отпусна, разля се плавно и обхвана короните на дърветата. После слезе надолу и се потопи в реката. Водата бе студена и бърза.
— Какво е това? — запита сянката.
— Вода! — изви вятърът в листата на дърветата и избяга. Тогава тя се спусна по течението. Реката се разшири, стана по-плавна и по-спокойна. Сянката застигна някакъв дънер, който се носеше тежко по течението.
— Какво е това "вода"? — запита тя дънера. Той се наклони, обърна се и показа отгоре прогизналата си част, която блесна на лунната светлина.
— Не разбирам! — рече сянката и го заобиколи.
— Водата мокри. Мокър съм. — въздъхна дънерът и се обърна по гръб.
— А защо въздишаш? — размърда се сянката.
— Спомних си времето, когато бях младо, зелено дърво. Радвах се на слънцето и вятъра. А сега съм влажен, мокър и прогнил.
Сянката го обви плътно и заплува заедно с него.
— Какво е това, да си "мокър и влажен"? — попита тя.
— Това е, когато цялото ти тяло е просмукано от вода. Топло ти е, когато тя е топла, и студено, когато е студена.
— Студено, топло... Това го знам. Но да съм влажна и мокра, ми е трудно да си представя. Обичам студа.
— А аз — топлината. -И изведнъж дънерът спря да плува.
— Защо спираш? — изненада се сянката.
— Заклещих се някъде.
— Ще ти помогна! — надигна се сянката — Ще извикам вятъра, бурите...
— Няма нужда! — рече дънерът — И тук ми е добре.
— Но ти трябва да продължиш своя път. Не бива да спираш по средата.
— Аз нямам път. Това е пътят на реката. Случайно попаднах в нея и тя ме повлече със себе си.
— Мога ли да ти помогна с нещо? — зашепна сянката — Искам да съм нужна на някого.
— Вече нямам нужда от нищо.
— А къде отива водата? — полюбопитства сянката.
— При другите води. Всички те текат надолу, за да се съберат. По-силни са, когато са заедно. Като дърветата в гората .
Сянката се заслуша в ромоленето на реката. Стана й приятно.
— Все пак водата не е лоша-каза сянката и неволно се отпусна над нея.
— Водата не може да бъде лоша или добра! — заклати се дънерът. — Тя е... вода!
Някъде откъм брега се чу леко пращене на съчки, после неясен говор и накрая силен гръм, който я накара да трепне.
— Това са хората— поясни дънерът.
— Какво правят?
— Всичко, което си поискат. Могат да убиват, да секат... Имат едни такива остри и бляскави неща, които се забиват в теб, докато не паднеш от болка. Така направиха и с мен. Но не им харесах и ме изхвърлиха. Останалите дървета навързаха едно за друго и ги откараха надолу по течението.
— Ужасно! — настръхна сянката, замълча, обви по-плътно дънера и добави тихо — Няма смисъл. И те са лоши като хората. Всички ли са такива?
— Не. Има и добри хора. Много добри. Те могат да обичат.
— "Да"... какво?
— Да обичат. Не мога да ти обясня. Мене ме обичаха един мъж и една жена. Идваха често, сядаха под мен и ме галеха с гърбовете си. Дори изписаха имената си по кората ми. Болеше ме, но знаех, че е от обич.
— Тогава... Тогава аз те обичам! — прошепна сянката и стана по-тъмна.
— Благодаря! — изскърца след малко дънерът — Ти ме развълнува. Мислех, че отдавна съм станал безчувствен.
— А какво стана с хората, които те обичаха?
— Не зная. Трябва да са умрели. Те живеят малко.
— Не ти ли е мъчно за тях? — отново попита сянката.
— Не. По-точно беше... Не знам, ти ме обърка.
— А ти... Ти би ли могъл да ме обичаш? — неловко запита сянката, но дънерът не отговори. Замълчаха.
Звездите отдавна бяха изчезнали. Зад хоризонта червенееше и слънцето скоро щеше да се покаже.
— Прощавай! — въздъхна сянката и се сви. — Трябва да тръгвам.
Дънерът отново не отвърна нищо. Само се поклащаше насам-натам, сякаш искаше да се освободи.
— Прощавай! — повтори сянката — До довечера.
— Стига вече. Писна ми! — почти кресна дънерът.
Той стана и се отърси. После пъхна ръце в джобовете и си тръгна накуцвайки.
Солнце растаяло и стекло в реку. Первые звездочки трепеща пробирались из глубин космоса. Отдаленный вой припомнил о восходящей луне, о лесе и обо всем, что было вокруг. Тени словно бы выпрыгивали из прогнивших стволов деревьев, вытягивались изпод камней и переплетались. Но она не боялась, потому что она тоже была тенью. Родилась изпод листьев как раз в то мгновение, когда заход солца стекал за горизонт. Она расслабилась, разлилась плавно и обхватила короны деревьев. Потом спустилась вниз и опустилась в реку. Вода была холодной и стремительной.
— Что это? — спроисла тень.
— Вода! — среди ветвей деревье просвистел ветер и умчался дальше по своим делам. Тогда она доверилась течению. Река стала шире, плавнее и спокойнее. Тень достигла какогото старого ствола, который тяжело несся вместе с течением.
— Что такое «вода»? — спросила тень старый ствол. Тот наклонился, перевернулся и показал ей свою промокшую часть, которая блеснута в лунном свете.
— Не понимаю! — отвелила тень и «обошла» его вокруг.
— Вода мокрая. Я мокрый, — вздохнул старый ствол и снова перевернулся.
— А почему ты вздыхаешь? — снова шевельнулась тень.
— Мне вспомнилось то время, когда я был молодым зеленым деревом, радовался солнцу и ветру. А теперь я влажный, даже мокрый, и прогнивший изнутри.
Тень плотно обвила его и поплыла вместе с ним.
— Это и есть то, что ты называешь «мокрым и влажным»? — спросила она снова.
— Это когда все твое тело пропитано водой. И тебе тепло, когда вода теплая, холодно, если вода холодная.
— Тепло, холодно… Это мне знакомо. Но мне трудно представить себе, что такое влажное и мокрое. Люблю когда холодно.
— А я люблю, когда тепло. — Неожиданно ствол остановился.
— Почему ты остановился? — удивилась тень.
— Зацепился за чтото.
— Я тебе помогу! — приподнялась тень. — Я позову ветер, бурю…
— Нет необходимости! — ответил старый ствол дерева — Мне и здесь хорошо.
— Но тебе нужно продолжить свой путь. Не стоит останавливаться на середине пути.
— У меня нет своего пути. Это путь реки, это ее направление. Я случайно попал в реку и она потащила меня с собой.
— Я могу тебе чемто помочь? — прошептала тень. Мне необходимо быть комуто нужной.
— А я больше ни в ком не нуждаюсь.
— А куда уходит эта вода? — полюбопытствовала тень.
— К другой воде. Все воды стекаются вниз, чтобы соединиться. Тогда они становятся сильнее. Как и деревья в лесу, когда их много.
Тень заслушалась шумом реки. Ей нравились ее звуки.
— Всетаки вода хороша — сказала тень и невольно опустилась на воду.
— Вода не может быть плохой или хорошей! — закачался ствол старого дерева. — Вода, она и есть вода!
Гдето на берегу послышался легкий треск хвороста, потом неясный разговор и наконец сильный гром, который заставил тень затрепетать.
— Это люди — объяснил ей ствол дерева.
— А что они делают?
— Да все, что захотят. Могут убивать, могут сечь… У них есть такие острые и блестящие вещи, которые вгрызаются в тебя до тех пор, пока ты не упадешь от боли. Они и со мной такое проделали. Но я им не понравился и меня выбросили. Остальные деревья они связали в большие плоты и отправили их вниз по течению.
— Ужасно! — испугалась тень и смолкла, еще плотнее прижалась к стволу и тихо произнесла — Никакого смысла. Они такие же плохие, как и люди. И они все такие?
— Нет, есть и хорошие люди. Очень хорошие. Они могут любить.
— «Любить» … это что?
— Любить… я не могу так сразу тебе объяснить что это. Вот меня любили одна женщина и один мужчина. Они часто приходили ко мне, садились у моих корней и ласкали мою кору своими спинами. Они даже написали свои имена на моей коре. Мне было больно, но я вытерпел ради их любви друг к другу.
— Тогда… Тогда я тебя люблю! — прошептала тень старому стволу дерева и стала темнее.
— Спасибо! — проскрипел в ответ старый ствол. — Ты меня разволновала. Я считал, что уже давнымдавно стал совершенно бесчувственным.
— А что произошло с теби людьми, которые тебя любили?
— Не знаю, наверное, они умерли. Люди живут мало.
— Тебе не жаль их? — снова спросила тень .
— Нет. Точнее, как бы тебе сказать… Не знаю, ты меня смутила.
— А ты… Ты мог бы полюбить меня? — Смущенно спросила тень, но ствол старого дерева почемуто так и не ответил ей. Они помолчали.
Давно исчезли на небосводе звезды. За горизонтом поднималось — и вотвот должно было показаться, красное солнце.
— Прощай! — вздохнула тень — До всречи вечером.
— Прекрати! Надоело! — почти накричал на нее ствол старого дерева.
Он встал и отряхнулся. Потом засунул руки в карманы пиджака и пошел прихрамывая.
Переведено 27. 12. 2012 г.