[1]
Once upon a time an Indian hunter built himself a house in the middle of a great forest, far away from all his tribe;
[2]
for his heart was gentle and kind, and he was weary of the treachery and cruel deeds of those who had been his friends.
[3]
So he left them, and took his wife and three children, and they journeyed on
[4]
until they found a spot near to a clear stream, where they began to cut down trees, and to make ready their wigwam.
[5]
For many years they lived peacefully and happily in this sheltered place,
[6]
never leaving it except to hunt the wild animals, which served them both for food and clothes.
[7]
At last, however, the strong man felt sick, and before long he knew he must die.
[8]
So he gathered his family round him, and said his last words to them.
[9]
“You, my wife, the companion of my days, will follow me ere many moons have waned to the island of the blessed.
[10]
“But for you, O my children, whose lives are but newly begun,
[11]
the wickedness, unkindness, and ingratitude from which I fled are before you.
[12]
“Yet I shall go hence in peace, my children, if you will promise
[13]
always to love each other, and never to forsake your youngest brother.”
[14]
“Never!” they replied, holding out their hands.
[15]
And the hunter died content.
[16]
Scarcely eight moons had passed when, just as he had said, the wife went forth, and followed her husband;
[17]
but before leaving her children she bade the two elder ones think of their promise
[18]
never to forsake the younger, for he was a child, and weak.
[19]
And while the snow lay thick upon the ground, they tended him and cherished him;
[20]
but when the earth showed green again, the heart of the older brother stirred within him,
[21]
and he longed to see the wigwams of the village where his father’s youth was spent.
[22]
Therefore he opened all his heart to his sister, who answered:
[23]
“My brother, I understand your longing for our fellow-men, whom here we cannot see. But remember our father’s words.
[24]
“Shall we not seek our own pleasures, and forget the little one?”
[25]
But he would not listen, and, making no reply, he took his bow and arrows and left the hut.
[26]
The snows fell and melted, yet he never returned; and at last the heart of the girl grew cold and hard,
[27]
and her little boy became a burden in her eyes, till one day she spoke thus to him:
[28]
“See, there is food for many days to come. Stay here within the shelter of the hut.
[29]
“I go to seek our brother, and when I have found him I shall return hither.”
[30]
But when, after hard journeying, she reached the village where her brother dwelt, and saw
[31]
that he had a wife and was happy, and when she, too, was sought by a young brave,
[32]
then she also forgot the boy alone in the forest, and thought only of her husband.
[33]
Now as soon as the little boy had eaten all the food which his sister had left him, he went out into the woods,
[34]
and gathered berries and dug up roots, and while the sun shone he was contented and had his fill.
[35]
But when the snows began and the wind howled, then his stomach felt empty and his limbs cold,
[36]
and he hid in trees all the night, and only crept out to eat what the wolves had left behind.
[37]
And by-and-by, having no other friends, he sought their company, and sat by
[38]
while they devoured their prey, and they grew to know him, and gave him food.
[39]
And without them he would have died in the snow.
[40]
But at last the snows melted, and the ice upon the great lake,
[41]
and as the wolves went down to the shore, the boy went after them.
[42]
And it happened one day that his big brother was fishing in his canoe near the shore,
[43]
and he heard the voice of a child singing in the Indian tone--
[44]
“My brother, my brother! I am becoming a wolf, I am becoming a wolf!”
[45]
And when he had so sung he howled as wolves howl.
[46]
Then the heart of the elder sank, and he hastened towards him, crying,
[47]
“Brother, little brother, come to me;”
[48]
but he, being half a wolf, only continued his song.
[49]
And the louder the elder called him,
[50]
“Brother, little brother, come to me,” the swifter he fled after his brothers the wolves, and the heavier grew his skin,
[51]
till, with a long howl, he vanished into the depths of the forest.
[52]
So, with shame and anguish in his soul, the elder brother went back to his village,
[53]
and, with his sister, mourned the little boy and the broken promise till the end of his life.
[1]
Живял някога един индиански ловец, който си построил къща посред голяма гора, далече от племето си,
[2]
защото бил с нежно и добро сърце и му дотегнало предателството и жестоките дела на онези, които му били приятели.
[3]
И така, той ги напуснал, взел жена си и трите си деца и те пътували,
[4]
докато не намерили място близо до един бистър поток, където се заели да изсичат дърветата и да приготвят вигвама си.
[5]
Много години те живели спокойно и щастливо в това закътано място
[6]
и никога не го напускали, освен за да ходят на лов за диви животни, които им служели за храна и дрехи.
[7]
Но един ден силният човек се разболял и не след дълго разбрал, че ще умре.
[8]
Тогава той събрал семейството около себе си и отправил последните си думи към тях:
[9]
— Ти, жено моя, спътница в дните ми, преди да са залезли много луни ще ме последваш до острова на благословените.
[10]
Но на вас, мои деца, чийто живот едва е започнал,
[11]
злостта, жестокостта и неблагодарността, от които избягах, ви предстоят.
[12]
И все пак, ще си отида спокоен, деца мои, ако обещаете
[13]
винаги да се обичате един друг и никога да не изоставяте най-малкия си брат.
[14]
— Никога! — отговорили те, като си подали ръце.
[15]
И ловецът умрял облекчен.
[16]
Едва били минали осем луни, когато, точно както бил казал той, жената се споминала и последвала съпруга си.
[17]
Но преди да напусне своите деца, тя заклела двете по-големи да помнят обещанието си
[18]
никога да не изоставят най-малкия, защото той бил дете и бил безпомощен.
[19]
И докато дебелият сняг покривал земята, те го гледали и го обичали,
[20]
но когато земята отново се раззеленила, сърцето на по-големия брат се развълнувало
[21]
и той закопнял да види вигвамите на селото, където преминала младостта на баща му.
[22]
Той открил напълно сърцето си пред сестра си, която отговорила:
[23]
— Братко, разбирам твоя копнеж по нашите съплеменници, които тук не можем да виждаме. Но не забравяй думите на баща ни.
[24]
Нима заради собствените си желания ще забравим малкия си брат?
[25]
Но той не я послушал и, без да отговори, си взел лъка и стрелите и излязъл от колибата.
[26]
Снеговете падали и се стопявали, но той не се завръщал и най-сетне сърцето на момичето изстинало и закоравяло
[27]
и малкото момче започнало да й се струва бреме, докато един ден тя му казала:
[28]
— Виж, има храна за много дни напред. Стой си тук на сигурно място в колибата.
[29]
Отивам да търся брат ни и когато го намеря, ще се върна тук.
[30]
Но когато след трудно пътуване стигнала до селото, където живеел брат й, и видяла,
[31]
че той има жена и е щастлив, и когато и тя била поискана от един млад воин,
[32]
тя също забравила за момчето, което било самичко в гората, и мислела само за съпруга си.
[33]
А пък малкото момче, след като изяло всичката храна, която сестра му била оставила, отишло в гората
[34]
и събирало плодове и изравяло корени; и докато слънцето греело, било доволно и сито.
[35]
Но когато започнали снеговете и вятърът завил, то почувствало стомаха си празен и крайниците си студени
[36]
и по цяла нощ се криело между дърветата, а изпълзявало само за да изяде това, което вълците били оставили след себе си.
[37]
И постепенно, като нямало други приятели, то започнало да търси тяхната компания и седяло край тях,
[38]
докато ядели плячката си, и те свикнали с него и му давали храна.
[39]
А без тях то щяло да умре в снега.
[40]
Но най-сетне снеговете се стопили, ледът върху голямото езеро също,
[41]
и когато вълците слезли на брега, момчето тръгнало след тях.
[42]
И така се случило един ден, че големият му брат ловял риба с кануто си близо до брега,
[43]
и чул гласа на дете, което пеело като индианец:
[44]
— Братко мой, братко мой! Аз се превръщам във вълк, аз се превръщам във вълк!
[45]
И като изпяло това, то завило, както вълците вият.
[46]
Тогава сърцето на големия брат премаляло и той забързал към него и завикал:
[47]
— Братко, братче, ела при мен!
[48]
Но то, вече наполовина вълк, само продължило песента си.
[49]
И колкото по-силно големият брат го викал:
[50]
— Братко, братче, ела при мен! — толкова по-бързо то бягало след братята си, вълците, и кожата му загрубявала,
[51]
докато с протяжен вой изчезнало в дълбините на гората.
[52]
Тогава, със срам и мъка в душата си, по-големият брат се върнал в селото си,
[53]
и до края на живота си оплаквали със сестра си малкото момче и нарушеното обещание.
|