THE BRONZE RING

Asia Minor Tale


Once upon a time in a certain country there lived a king whose palace was surrounded by a spacious garden. But, though the gardeners were many and the soil was good, this garden yielded neither flowers nor fruits, not even grass or shady trees.

The King was in despair about it, when a wise old man said to him:

"Your gardeners do not understand their business: but what can you expect of men whose fathers were cobblers and carpenters? How should they have learned to cultivate your garden?"

"You are quite right," cried the King.

"Therefore," continued the old man, "you should send for a gardener whose father and grandfather have been gardeners before him, and very soon your garden will be full of green grass and gay flowers, and you will enjoy its delicious fruit."

So the King sent messengers to every town, village, and hamlet in his dominions, to look for a gardener whose forefathers had been gardeners also, and after forty days one was found.

"Come with us and be gardener to the King," they said to him.

"How can I go to the King," said the gardener, "a poor wretch like me?"

"That is of no consequence," they answered. "Here are new clothes for you and your family."

"But I owe money to several people."

"We will pay your debts," they said.

So the gardener allowed himself to be persuaded, and went away with the messengers, taking his wife and his son with him; and the King, delighted to have found a real gardener, entrusted him with the care of his garden. The man found no difficulty in making the royal garden produce flowers and fruit, and at the end of a year the park was not like the same place, and the King showered gifts upon his new servant.

The gardener, as you have heard already, had a son, who was a very handsome young man, with most agree - able manners, and every day he carried the best fruit of the garden to the King, and all the prettiest flowers to his daughter. Now this princess was wonderfully pretty and was just sixteen years old, and the King was beginning to think it was time that she should be married.

"My dear child," said he, "you are of an age to take a husband, therefore I am thinking of marrying you to the son of my prime minister.

"Father," replied the Princess, "I will never marry the son of the minister."

"Why not?" asked the King.

"Because I love the gardener`s son," answered the Princess.

On hearing this the King was at first very angry, and then he wept and sighed, and declared that such a husband was not worthy of his daughter; but the young Princess was not to be turned from her resolution to marry the gardener`s son.

Then the King consulted his ministers.

"This is what you must do," they said. "To get rid of the gardener you must send both suitors to a very distant country, and the one who returns first shall marry your daughter."

The King followed this advice, and the minister`s son was presented with a splendid horse and a purse full of gold pieces, while the gardener`s son had only an old lame horse and a purse full of copper money, and every one thought he would never come back from his journey.

The day before they started the Princess met her lover and said to him:

"Be brave, and remember always that I love you. Take this purse full of jewels and make the best use you can of them for love of me, and come back quickly and demand my hand."

The two suitors left the town together, but the minister`s son went off at a gallop on his good horse, and very soon was lost to sight behind the most distant hills. He traveled on for some days, and presently reached a fountain beside which an old woman all in rags sat upon a stone.

"Good day to you, young traveler," said she.

But the minister`s son made no reply.

"Have pity upon me, traveler," she said again. "I am dying of hunger, as you see, and three days have I been here and no one has given me anything."

"Let me alone, old witch," cried the young man; "I can do nothing for you," and so saying he went on his way.

That same evening the gardener`s son rode up to the fountain upon his lame gray horse.

"Good day to you, young traveler," said the beggar - woman.

"Good day, good woman," answered he.

"Young traveler, have pity upon me."

"Take my purse, good woman," said he, "and mount behind me, for your legs can`t be very strong."

The old woman didn`t wait to be asked twice, but mounted behind him, and in this style they reached the chief city of a powerful kingdom. The minister`s son was lodged in a grand inn, the gardener`s son and the old woman dismounted at the inn for beggars.

The next day the gardener`s son heard a great noise in the street, and the King`s heralds passed, blowing all kinds of instruments, and crying:

The King, our master, is old and infirm. He will give a great reward to whoever will cure him and give him back the strength of his youth."

Then the old beggar-woman said to her benefactor:

"This is what you must do to obtain the reward which the King promises. Go out of the town by the south gate, and there you will find three little dogs of different colors; the first will be white, the second black, the third red. You must kill them and then burn them separately,

and gather up the ashes. Put the ashes of each dog into a bag of its own color, then go before the door of the palace and cry out: «A celebrated physician has come from Janina in Albania. He alone can cure the King and give him back the strength of his youth.» The King`s physicians will say: «This is an impostor, and not a learned man», and they will make all sorts of difficulties, but you will overcome them all at last, and will present yourself before the sick King. You must then demand as much wood as three mules can carry, and a great cauldron, and must shut yourself up in a room with the Sultan, and when the cauldron boils you must throw him into it, and there leave him until his flesh is completely separated from his bones. Then arrange the bones in their proper places, and throw over them the ashes out of the three bags. The King will come back to life, and will be just as he was when he was twenty years old. For your reward you must demand the bronze ring which has the power to grant you everything you desire. Go, my son, and do not forget any of my instructions."

The young man followed the old beggar-woman`s directions. On going out of the town he found the white, red, and black dogs, and killed and burnt them, gathering the ashes in three bags. Then he ran to the palace and cried:

"A celebrated physician has just come from Janina in Albania. He alone can cure the King and give him back the strength of his youth."

The King`s physicians at first laughed at the unknown wayfarer, but the Sultan ordered that the stranger should be admitted. They brought the cauldron and the loads of wood, and very soon the King was boiling away. Toward midday the gardener`s son arranged the bones in their places, and he had hardly scattered the ashes over them before the old King revived, to find himself once more young and hearty.

"How can I reward you, my benefactor?" he cried. "Will you take half my treasures?"

"No," said the gardener`s son.

"My daughter`s hand?"

"No."

"Take half my kingdom."

"No. Give me only the bronze ring which can instantly grant me anything I wish for."

"Alas!" said the King, "I set great store by that marvelous ring; nevertheless, you shall have it." And he gave it to him.

The gardener`s son went back to say good bye to the old beggar-woman; then he said to the bronze ring:

"Prepare a splendid ship in which I may continue my journey. Let the hull be of fine gold, the masts of silver, the sails of brocade; let the crew consist of twelve young men of noble appearance, dressed like kings. St. Nicholas will be at the helm. As to the cargo, let it be diamonds, rubies, emeralds, and carbuncles."

And immediately a ship appeared upon the sea which resembled in every particular the description given by the gardener`s son, and, stepping on board, he continued his journey. Presently he arrived at a great town and established himself in a wonderful palace. After several days he met his rival, the minister`s son, who had spent all his money and was reduced to the disagreeable employment of a carrier of dust and rubbish. The gardener`s son said to him:

"What is your name, what is your family, and from what country do you come?"

"I am the son of the prime minister of a great nation, and yet see what a degrading occupation I am reduced to."

"Listen to me; though I don`t know anything more about you, I am willing to help you. I will give you a ship to take you back to your own country upon one condition."

"Whatever it may be, I accept it willingly."

"Follow me to my palace."

The minister`s son followed the rich stranger, whom he had not recognized. When they reached the palace the gardener`s son made a sign to his slaves, who completely undressed the newcomer.

"Make this ring red-hot," commanded the master, "and mark the man with it upon his back."

The slaves obeyed him.

"Now, young man," said the rich stranger, "I am going to give you a vessel which will take you back to your own country."

And, going out, he took the bronze ring and said:

"Bronze ring, obey thy master. Prepare me a ship of which the half-rotten timbers shall be painted black, let the sails be in rags, and the sailors infirm and sickly. One shall have lost a leg, another an arm, the third shall be a hunchback, another lame or club-footed or blind, and most of them shall be ugly and covered with scars. Go, and let my orders be executed."

The minister`s son embarked in this old vessel, and thanks to favorable winds, at length reached his own country. In spite of the pitiable condition in which he returned they received him joyfully.

"I am the first to come back," said he to the King; now fulfil your promise, and give me the princess in marriage.

So they at once began to prepare for the wedding festivities. As to the poor princess, she was sorrowful and angry enough about it.

The next morning, at daybreak, a wonderful ship with every sail set came to anchor before the town. The King happened at that moment to be at the palace window.

"What strange ship is this," he cried, "that has a golden hull, silver masts, and silken sails, and who are the young men like princes who man it? And do I not see St. Nicholas at the helm? Go at once and invite the captain of the ship to come to the palace."

His servants obeyed him, and very soon in came an enchantingly handsome young prince, dressed in rich silk, ornamented with pearls and diamonds.

"Young man," said the King, "you are welcome, whoever you may be. Do me the favor to be my guest as long as you remain in my capital."

"Many thanks, sire," replied the captain, "I accept your offer."

"My daughter is about to be married," said the King; "will you give her away?"

"I shall be charmed, sire."

Soon after came the Princess and her betrothed.

"Why, how is this?" cried the young captain; "would you marry this charming princess to such a man as that?"

"But he is my prime minister`s son!"

"What does that matter? I cannot give your daughter away. The man she is betrothed to is one of my servants."

"Your servant?"

"Without doubt. I met him in a distant town reduced to carrying away dust and rubbish from the houses. I had pity on him and engaged him as one of my servants."

"It is impossible!" cried the King.

"Do you wish me to prove what I say? This young man returned in a vessel which I fitted out for him, an unsea - worthy ship with a black battered hull, and the sailors were infirm and crippled."

"It is quite true," said the King.

"It is false," cried the minister`s son. "I do not know this man!"

"Sire," said the young captain, "order your daughter`s betrothed to be stripped, and see if the mark of my ring is not branded upon his back."

The King was about to give this order, when the minister`s son, to save himself from such an indignity, admitted that the story was true.

"And now, sire," said the young captain, "do you not recognize me?"

"I recognize you," said the Princess; "you are the gardener`s son whom I have always loved, and it is you I wish to marry."

"Young man, you shall be my son-in-law," cried the King. "The marriage festivities are already begun, so you shall marry my daughter this very day."

And so that very day the gardener`s son married the beautiful Princess.

Several months passed. The young couple were as happy as the day was long, and the King was more and more pleased with himself for having secured such a son-in-law.

But, presently, the captain of the golden ship found it necessary to take a long voyage, and after embracing his wife tenderly he embarked.

Now in the outskirts of the capital there lived an old man, who had spent his life in studying black arts - alchemy, astrology, magic, and enchantment. This man found out that the gardener`s son had only succeeded in marrying the Princess by the help of the genii who obeyed the bronze ring.

"I will have that ring," said he to himself. So he went down to the sea-shore and caught some little red fishes. Really, they were quite wonderfully pretty. Then he came back, and, passing before the Princess`s window, he began to cry out:

"Who wants some pretty little red fishes?"

The Princess heard him, and sent out one of her slaves, who said to the old peddler:

"What will you take for your fish?"

"A bronze ring."

"A bronze ring, old simpleton! And where shall I find one?"

"Under the cushion in the Princess`s room."

The slave went back to her mistress.

The old madman will take neither gold nor silver," said she.

"What does he want then?"

"A bronze ring that is hidden under a cushion."

Find the ring and give it to him," said the Princess.

And at last the slave found the bronze ring, which the captain of the golden ship had accidentally left behind and carried it to the man, who made off with it instantly.

Hardly had he reached his own house when, taking the ring, he said,

"Bronze ring, obey thy master. I desire that the golden ship shall turn to black wood, and the crew to hideous negroes; that St. Nicholas shall leave the helm and that the only cargo shall be black cats."

And the genii of the bronze ring obeyed him.

Finding himself upon the sea in this miserable condition, the young captain understood that some one must have stolen the bronze ring from him, and he lamented his misfortune loudly; but that did him no good.

"Alas!" he said to himself, "whoever has taken my ring has probably taken my dear wife also. What good will it do me to go back to my own country?"

And he sailed about from island to island, and from shore to shore, believing that wherever he went everybody was laughing at him, and very soon his poverty was so great that he and his crew and the poor black cats had nothing to eat but herbs and roots. After wandering about a long time he reached an island inhabited by mice. The captain landed upon the shore and began to explore the country. There were mice everywhere, and nothing but mice. Some of the black cats had followed him, and, not having been fed for several days, they were fearfully hungry, and made terrible havoc among the mice.

Then the queen of the mice held a council.

"These cats will eat every one of us," she said, "if the captain of the ship does not shut the ferocious animals up. Let us send a deputation to him of the bravest among us."

Several mice offered themselves for this mission and set out to find the young captain.

"Captain," said they, "go away quickly from our island, or we shall perish, every mouse of us."

"Willingly," replied the young captain, "upon one condition. That is that you shall first bring me back a bronze ring which some clever magician has stolen from me. If you do not do this I will land all my cats upon your island, and you shall be exterminated."

The mice withdrew in great dismay.

"What is to be done?" said the Queen. "How can we find this bronze ring?"

She held a new council, calling in mice from every quarter of the globe, but nobody knew where the bronze ring was. Suddenly three mice arrived from a very distant country. One was blind, the second lame, and the third had her ears cropped.

"Ho, ho, ho!" said the newcomers. "We come from a far distant country."

"Do you know where the bronze ring is which the genii obey?"

"Ho, ho, ho! we know; an old sorcerer has taken possession of it, and now he keeps it in his pocket by day and in his mouth by night."

"Go and take it from him, and come back as soon as possible."

So the three mice made themselves a boat and set sail for the magician`s country. When they reached the capital they landed and ran to the palace, leaving only the blind mouse on the shore to take care of the boat. Then they waited till it was night. The wicked old man lay down in bed and put the bronze ring into his mouth, and very soon he was asleep.

"Now, what shall we do?" said the two little animals to each other.

The mouse with the cropped ears found a lamp full of oil and a bottle full of pepper. So she dipped her tail first in the oil and then in the pepper, and held it to the sorcerer`s nose.

"Atisha! atisha!" sneezed the old man, but he did not wake, and the shock made the bronze ring jump out of his mouth. Quick as thought the lame mouse snatched up the precious talisman and carried it off to the boat.

Imagine the despair of the magician when he awoke and the bronze ring was nowhere to be found!

But by that time our three mice had set sail with their prize. A favoring breeze was carrying them toward the island where the queen of the mice was awaiting them. Naturally they began to talk about the bronze ring.

"Which of us deserves the most credit?" they cried all at once.

"I do," said the blind mouse, "for without my watchfulness our boat would have drifted away to the open sea."

"No, indeed," cried the mouse with the cropped ears; "the credit is mine. Did I not cause the ring to jump out of the man`s mouth?"

"No, it is mine," cried the lame one, "for I ran off with the ring."

And from high words they soon came to blows, and, alas! when the quarrel was fiercest the bronze ring fell into the sea.

"How are we to face our queen," said the three mice "when by our folly we have lost the talisman and condemned our people to be utterly exterminated? We cannot go back to our country;

let us land on this desert island and there end our miserable lives."

No sooner said than done. The boat reached the island, and the mice landed.

The blind mouse was speedily deserted by her two sisters, who went off to hunt flies, but as she wandered sadly along the shore she found a dead fish, and was eating it, when she felt something very hard. At her cries the other two mice ran up.

"It is the bronze ring! It is the talisman!" they cried joyfully, and, getting into their boat again, they soon reached the mouse island. It was time they did, for the captain was just going to land his cargo of cats, when a deputation of mice brought him the precious bronze ring.

"Bronze ring," commanded the young man, "obey thy master. Let my ship appear as it was before."

Immediately the genii of the ring set to work, and the old black vessel became once more the wonderful golden ship with sails of brocade; the handsome sailors ran to the silver masts and the silken ropes, and very soon they set sail for the capital.

Ah! how merrily the sailors sang as they flew over the glassy sea!

At last the port was reached.

The captain landed and ran to the palace, where he found the wicked old man asleep. The Princess clasped her husband in a long embrace. The magician tried to escape, but he was seized and bound with strong cords.

The next day the sorcerer, tied to the tail of a savage mule loaded with nuts, was broken into as many pieces as there were nuts upon the mule`s back.

ЗАБЕЛЕЖКА: Този текст е от библиотеката за напреднали, но за да виждате и субтитрите при кликване върху думите, трябва да влезете в библиотеката.

The Bronze Ring. Asia Minor Tale.

© АБ Двуезични книги със субтитри, bglibrary.net, 2010.







БРОНЗОВИЯТ ПРЪСТЕН

Приказка от Мала Азия


Незнайно кога, в незнайна страна, живял цар, чийто палат бил ограден от необятна градина. Но макар градинарите да били многобройни, а почвата добра, градината не цъфтяла, нито давала плодове, в нея нямало дори трева или поне някое дърво за сянка.

Царят вече съвсем се бил отчаял заради градината си, когато веднъж един мъдър старец му казал:

- Твоите градинари не си разбират от работата. Но какво можеш да очакваш от хора, чиито бащи са били кърпачи на обувки или дърводелци? Как биха се научили такива хора да култивират градина?

- Ти си напълно прав - отвърнал царят.

- Ето защо - продължил старецът, - ти би трябвало да изпратиш да потърсят такъв градинар, на когото баща му и дядо му са били преди него градинари. И ще видиш тогава, как твоята градина много скоро ще се покрие с пъстри цветя и зелена трева, а ти ще можеш да се насладиш на вкусните й плодове.

Царят изпроводил свои пратеници до всяко градче, село и махала в своите владения да търсят градинар, чиито предци също са били градинари и след четиридесет дни един бил намерен.

- Ела с нас и стани градинар на царя! - му казали пратениците.

- Но как да се явя пред царя - колебливо отвърнал градинарят, - аз, окъсаният бедняк?

- Това няма значение - отвърнали му. - Ето тук нови дрехи за теб и семейството ти.

- Но аз дължа пари на някои хора.

- Ние ще платим дълговете ти - уверили го пратениците.

Накрая градинарят отстъпил пред увещанията и отпътувал с пратениците, като взел със себе си жена си и сина си. Царят бил възхитен, че е намерил истински градинар и поверил на грижите му дворцовата градина. За градинаря не било трудно да напълни царската градина с разкошни цветя и плодородни дървета и след година паркът вече съвсем не приличал на това, което той бил заварил, а царят обсипал с подаръци своя нов служител.

Градинарят, както вече споменахме, имал син, който бил много хубав момък с приятни обноски. Всеки ден той носел най-хубавите плодове от градината на царя, а най-китните цветя - на дъщеря му. Самата принцеса била чудно хубава шестнадесетгодишна девойка и царят вече бил започнал да мисли, че е дошло време да я задоми.

- Скъпо мое дете - казал той, - ти си вече на възраст да си вземеш съпруг и затова аз смятам да те омъжа за сина на моя пръв министър.

- Татко - съобщила принцесата, - за нищо на света няма да се омъжа за сина на министъра.

- Защо така? - запитал царят.

- Защото обичам сина на градинаря - отговорила принцесата.

Като чул това, царят отначало много се разгневил, след това се затюхкал и завайкал, а накрая заявил, че такъв съпруг не е достоен за неговата дъщеря. Но младата принцеса държала на своето и нищо не можело да я отклони от решението й да се омъжи за сина на градинаря.

Тогава царят се посъветвал с министрите си.

- Ето какво трябва да сториш, царю, за да се отървеш от сина на градинаря - казали те. - Изпрати двамата кандидати в някоя много далечна страна и който се върне пръв, нека той да се ожени за дъщеря ти.

Царят се вслушал в този съвет. Синът на министъра се явил пред него с великолепен кон и пълна кесия с жълтици, докато синът на градинаря имал само един стар куц кон и кесия с медни монети и всички били сигурни, че той изобщо няма да се върне от това пътуване.

В деня преди отпътуването, принцесата се срещнала с избранника си и му казала:

- Бъди храбър и помни, че те обичам. Вземи тази кесия със скъпоценни камъни и ги използвай, както сърцето ти подскаже, но бързай да се върнеш, за да спечелиш ръката ми.

Двамата кандидати за женитба напуснали града заедно, ала синът на министъра се понесъл в галоп с бързия си кон и много скоро се изгубил от погледа зад далечните хълмове. Той пътувал няколко дни и накрая стигнал до една чешма, край която седяла на камък старица, облечена в дрипи.

- Добър ден, пътниче - казала тя.

Но синът на министъра не отвърнал на поздрава й.

- Смили се над мен, пътниче - обадила се тя отново. - Умирам от глад, от три дни съм тук и никой не ми е дал нищо.

- Остави ме на мира, дърта вещице - кряснал младият мъж. - Нищо не мога да направя за тебе.

И като казал това, продължил пътя си.

Същата вечер синът на градинаря се добрал с куция си сив кон до чешмата.

- Добър вечер, пътниче - обадила се просякинята.

- Добър вечер, добра жено - отвърнал той.

- Съжали ме, пътниче.

- Вземи кесията ми, добра жено - казал той, - и се качи на коня зад мене, сигурно краката ти не те държат.

Старицата не чакала втора покана, ами се качила на коня зад него и така те стигнали до столицата на едно могъщо царство. Синът на министъра се бил настанил вече в голяма страноприемница, а синът на градинаря и старицата отседнали в приют за бедни.

На следващия ден синът на градинаря дочул откъм улицата оглушителен шум. Това били царските вестоносци, които надували всевъзможни тръби и фанфари и викали:

- Царят, нашият господар, е стар и немощен. Той ще даде голяма награда на онзи, който съумее да го излекува и да му върне младежките сили.

Тогава старата просякиня казала на своя благодетел:

- Слушай сега, какво трябва да сториш, за да добиеш наградата, обещана от царя. Излез от града през южната порта и там ще видиш три дребни кучета. Само че това не са обикновени кучета и трите са с различен цвят: първото е бяло, второто черно, а третото червено. Ти трябва да ги убиеш и после да изгориш всяко поотделно, а пепелта да събереш в три отделни торби със същия цвят. След това иди пред портите на двореца и извикай: "Прочут лекар е дошъл от Янина в Албания. Само той може да излекува царя и да му върне силата и младостта". Царските лекари ще кажат: "Този е някакъв самозванец, а не човек на науката" и по всякакъв начин ще гледат да ти попречат, но ти ще превъзмогнеш всички пречки и ще се явиш пред болния цар. Поискай тогава да ти докарат толкова дърва, колкото три мулета могат да носят, както и един голям казан с вода и се затвори в една стая с владетеля, а когато водата в казана заври, хвърли го вътре и нека да стои там, докато плътта му се отдели напълно от костите. След това подреди костите както трябва и хвърли върху тях пепелта от всяка от трите торби. Царят ще се върне към живота и ще стане такъв, какъвто е бил на двайсет години. За награда ти трябва да поискаш бронзовия пръстен, който има силата да изпълнява всяко желание. Върви, синко, и не забравяй нито дума от това, което ти казах.

Момъкът изпълнил точно указанията на старата просякиня. Излязъл от града през южната порта и видял бялото, червеното и черното куче, убил ги и ги изгорил, като събрал вълшебната пепел в три отделни торби. След това отишъл пред двореца и завикал:

- Един прочут лекар току-що пристигна от Янина, от Албания. Той единствен може да излекува царя и да му върне силата и младостта.

Придворните лекари отначало избухнали в смях при вида на непознатия пътник, но владетелят заповядал да пуснат странника в двореца. Доставили му казана и товарите дърва за горене и скоро царят бил сложен да ври. По пладне синът на градинаря подредил царските кости по местата им и щом ги поръсил с пепелта от торбите, старият цар оживял и се усетил отново млад и силен.

- Как бих могъл да ти се отплатя, благодетелю? - попитал той. - Искаш ли половината от богатствата ми?

- Не - отговорил синът на градинаря.

- Ръката на дъщеря ми?

- Не.

- Вземи половината от моето царство.

- Не. Дай ми само бронзовия пръстен, който мигом ще изпълни каквото си поискам.

- Ех! - казал царят. - Този чудотворен пръстен ми донесе големи богатства. Но въпреки това, ти ще го имаш.

И той дал пръстена на момъка.

Синът на градинаря отишъл да се сбогува със старата просякиня. После казал на бронзовия пръстен:

- Приготви ми един великолепен кораб, с който да продължа пътуването си. Нека корпусът му бъде от чисто злато, мачтите от сребро, а платната от брокат. Eкипажът му да се състои от дванадесет млади мъже с благородна осанка, облечени в царски дрехи. Свети Никола да стои на кормилото. А товарът му да бъде от диаманти, рубини, смарагди и червени гранати2.

И мигом в морето се появил кораб, досущ като този, който синът на градинаря описал, и като се качил на борда, той продължил пътуването си. Скоро стигнал до един голям град и там си издигнал разкошен дворец. След няколко дни той срещнал съперника си, сина на министъра, който бил похарчил всичките си пари и бил принуден да върши неприятна работа като събирач на отпадъци и смет. Синът на градинаря го запитал:

- Как е името и фамилията ти и от коя страна си дошъл?

- Аз съм синът на първия министър на една голяма страна, ала ти виждаш до какво унизително положение съм стигнал.

- Чуй ме тогава: въпреки че не знам нищо за теб, искам да ти помогна. Ще ти дам един кораб да се завърнеш в твоята страна, но при едно условие.

- Каквото и да е твоето условие, аз го приемам с готовност.

- Тогава последвай ме до двореца ми.

Синът на министъра последвал богатия чужденец, когото не могъл да познае. Когато стигнали до двореца, синът на градинаря дал знак на своите роби, които свалили дрехите от гърба на новодошлия.

- Нагрейте този пръстен до червено - заповядал господарят, - и сложете отпечатък върху гърба на този човек.

Робите изпълнили заповедта му.

- А сега, млади човече - казал богатият чужденец, - ще ти дам един платноход, който да те отведе обратно в твоята страна.

И като излязъл навън, той извадил бронзовия пръстен и му казал:

- Бронзов пръстен, подчини се на своя господар. Приготви ми кораб с черно боядисан полуизгнил дървен корпус, платната му да висят на парцали, а моряците му да са хилави и недъгави. Нека един от тях да е без крак, друг без ръка, трети да е гърбав, друг пък куц или сляп и повечето от тях да са обезобразени и покрити с белези. Върви и изпълни моите нареждания.

Синът на министъра се качил на този стар кораб и с помощта на попътни ветрове, накрая успял да се добере до своята страна. Въпреки че се завърнал в такова окаяно състояние, посрещнали го радостно.

- Аз се завърнах пръв - казал той на царя. - Изпълни сега своето обещание и ми дай принцесата за жена.

И така, те веднага започнали да се готвят да сватбеното тържество. Що се отнася до бедната принцеса, тя била много наскърбена и огорчена от това.

На другата сутрин, на разсъмване, един прекрасен кораб с опънати платна хвърлил котва пред града. Точно по това време царят случайно погледнал през един от прозорците на двореца.

- Какъв удивителен кораб - извикал той, - корпусът му от злато, мачтите от сребро, платната от коприна, а кои са тези млади хора, подобни на принцове, на борда му? И нима виждам самия Свети Никола на кормилото? Вървете веднага и поканете капитана на кораба да дойде в двореца.

Слугите се подчинили и не след дълго в двореца влязъл един чудно хубав млад принц, облечен в скъпа коприна, обшита с бисери и диаманти.

- Млади човече - казал царят, - добре си дошъл, който и да си. Бъди така любезен да ми бъдеш гост, докато си в моята столица.

- Хиляди благодарности, царю - отвърнал капитанът. - Приемам твоята покана.

- Дъщеря ми ще се омъжва - добавил царят, - съгласен ли си да бъдеш този, който ще я предаде на жениха й?

- Това ще бъде чест за мен, царю.

Скоро след това дошли принцесата и нейният годеник.

- Но как така? - извикал младият капитан. - Нима ще омъжиш тази очарователна принцеса за такъв човек?

- Та той е син на моя пръв министър!

- Няма значение! Аз не мога да му дам дъщеря ти. Човекът, за когото тя е сгодена, е един от моите слуги.

- Твой слуга?

- Точно така. Аз го срещнах в един далечен град да събира боклука и сметта от къщите. Съжалих се над него и го наех да ми бъде слуга.

- Това е невъзможно! - извикал царят.

- Би ли желал, царю, да ти докажа? Този млад човек отпътува с един кораб, който аз пригодих за него, един негоден за мореплаване кораб с черен разнебитен корпус, а матросите му бяха недъгави и сакати.

- Да, това е самата истина - казал царят.

- Лъжа! - закрещял синът на министъра. - Аз не познавам този човек!

- Царю - казал младият капитан, - заповядай да съблекат годеника на твоята дъщеря и сам виж дали не носи клеймото от моя пръстен върху гърба си.

Царят тъкмо се канел да даде такава заповед, когато синът на министъра, за да си спести това унижение, признал, че историята е вярна.

- А сега, царю - казал младият капитан, - не ме ли познаваш?

- Аз те познах - казала принцесата. - Ти си синът на градинаря, когото винаги съм обичала и за теб искам да се омъжа.

- Млади човече, ти ще бъдеш мой зет - извикал царят. - Сватбените празненства са вече започнали, така че ти ще се ожениш за дъщеря ми още днес.

И така, още същия ден синът на градинаря се оженил за красивата принцеса.

Минали няколко месеца. Щастието на двамата млади било голямо, а царят с всеки изминат ден бил все по-доволен, че си е намерил такъв зет.

Но дошъл денят, когато се наложило капитанът на златния кораб да предприеме едно дълго пътуване и след като прегърнал нежно жена си, той се качил на кораба и отплавал.

За зла беда, в покрайнините на столичния град живеел един старец, който цял живот се занимавал с изучаване на магически изкуства - астрология, алхимия, чародейства и вълшебства. Този човек се досетил, че синът на градинаря е успял да се ожени за принцесата само с помощта на джиновете3, подчинени на бронзовия пръстен.

- Този пръстен ще бъде мой - казал си той. И той отишъл на морския бряг, където уловил няколко малки червени рибки. Те били наистина чудно хубави. После на връщане минал под прозореца на принцесата и започнал да вика:

- Кой иска красиви червени рибки?

Принцесата го чула и пратила една от своите робини, която запитала стария уличен търговец:

- Какво искаш в замяна на твоята риба?

- Един бронзов пръстен.

- Бронзов пръстен ли, стари глупако? А откъде да ти намеря такъв пръстен?

- Виж под възглавницата в стаята на принцесата.

Робинята се върнала при господарката си:

- Старият безумец не иска нито злато, ни сребро за рибата си - казала тя.

- А какво иска тогава?

- Някакъв бронзов пръстен, скрит под възглавница.

- Намери пръстена и му го дай - заповядала принцесата.

След дълго търсене робинята намерила бронзовия пръстен, неволно забравен вкъщи от капитана на златния кораб и го занесла на стареца, който тутакси изчезнал с него.

Магьосникът едва дочакал да се прибере в своята къща, после извадил пръстена и му казал:

- Бронзов пръстен, подчини се на своя господар. Искам златният кораб да стане прост черно боядисан дървен кораб, а екипажът му да се смени със страховити арапи. Нека Свети Никола да напусне кормилото, a целият корабен товар да се превърне в черни котки.

И джиновете на бронзовия пръстен му се подчинили.

Като се видял насред морето в това окаяно положение, младият капитан разбрал, че някой трябва да е откраднал бронзовия му пръстен и гръмко заоплаквал нещастната си съдба, но това с нищо не му помогнало.

- Уви! - казал си той. - Който е взел пръстена, навярно е отвлякъл и скъпата ми жена. Какъв смисъл има да се връщам в моята страна?

И той заплавал безцелно от остров към остров, от бряг към бряг, като му се струвало, че където и да иде, всеки му се присмива. Не след дълго толкова обеднял, че той и екипажът му, a и горките черни котки нямали вече какво да ядат, освен треви и корени. След като се лутали така дълго време, стигнали до един остров, обитаван от мишки. Капитанът хвърлил котва край брега и тръгнал да проучи страната. Навсякъде имало само мишки и нищо друго. Някои от черните котки тръгнали след него и тъй като не били яли от няколко дни и били ужасно изгладнели, нанесли големи опустошения сред мишето население.

Тогава мишата царица свикала мишките на съвет.

- Тези котки ще ни изядат всичките - казала тя. - Ще ни изтребят до една, ако капитанът на кораба не прибере тези зверове. Нека изпратим при него делегация от най-смелите измежду нас!

Няколко мишки предложили себе си за доброволци в тази мисия и се запътили да намерят младия капитан.

- Капитане - казали те, - веднага си заминавай от нашия остров, иначе всички ние ще бъдем изтребени до крак.

- На драго сърце - отвърнал младият капитан, - но при едно условие. Трябва първо да ми донесете бронзовия пръстен, който един изкусен магьосник ми открадна. Ако не направите това, ще сваля всичките си котки на вашия остров и от вас нищо няма да остане.

Мишките се оттеглили напълно обезсърчени.

- Какво да правим? - запитала царицата. - Как да намерим този бронзов пръстен?

Тя свикала нов съвет, като призовала миши представители от всички краища на света, но никой не знаел къде е бронзовият пръстен. Ненадейно три закъснели мишки пристигнали от една много далечна страна. Едната била сляпа, втората куца, а третата била с подрязани уши.

- Ах, ах, ах! - казали новодошлите. - Ние идваме от много далечна страна.

- А знаете ли къде е бронзовият пръстен, на който джиновете се подчиняват?

- Ах, ах, ах! Знаем: попаднал е в ръцете на един стар магьосник, обаче той го пази през деня в джоба си, а през нощта в устата си.

- Вървете тогава и го вземете от него, и се върнете колкото можете по-скоро.

Трите мишки си направили лодка и потеглили с нея към страната на магьосника. Когато стигнали до столицата й, те стъпили на брега и се завтекли към двореца, като оставили само сляпата мишка на брега да пази лодката. После зачакали да се спусне нощта. Зловещият старец си легнал в леглото и сложил бронзовия пръстен в устата си, като скоро след това заспал.

- А сега какво ще правим? - си казали една на друга двете животинки.

Мишката с подрязани уши намерила една лампа, пълна с масло, и стъкленица, пълна с пипер. Тя натопила опашката си първо в маслото, а след това в пипера и я поднесла под носа на чародея.

- Апчиху! Апчиху! - кихнал старецът, но не се събудил, само кихавицата накарала бронзовия пръстен да изхвръкне от устата му. Бърза като светкавица, куцата мишка грабнала скъпоценния талисман и го понесла към лодката.

Можем да си представим отчаянието на магьосника, когато се събудил и видял, че бронзовият пръстен никъде го няма!

През това време трите мишки вече били отплавали с плячката си. Попътен вятър ги носел към острова, където царицата на мишките ги очаквала. И, разбира се, те започнали да говорят за бронзовия пръстен.

- Коя от нас има най-голяма заслуга? - попитали в един глас и трите.

- Аз - казала сляпата мишка, - защото, ако не бях аз да наблюдавам лодката, тя щеше да бъде отвлечена в открито море.

- Съвсем не - извикала мишката с подрязани уши - заслугата е моя. Нали аз бях тази, която накара пръстенът да изскочи от устата на стареца?

- Не, моя е заслугата - писнала куцата мишка, - защото аз избягах с пръстена.

Скоро от свадливи думи те преминали към удари и, уви, когато кавгата станала неудържима, бронзовият пръстен паднал в морето.

- Как ще се явим сега пред царицата? - ахнали трите мишки. - Поради собствената си глупост изгубихме талисмана и обрекохме нашия народ на унищожение. Не можем вече да се върнем в нашата страна. По-добре да отидем на онзи пустинен остров там и на него да прекараме дните, които са останали от окаяния ни живот.

Речено, сторено. Лодката им стигнала до острова и те слезли на него.

Сляпата мишка била веднага изоставена от нейните две посестрими, които тръгнали на лов за мухи. Както блуждаела тъжно по брега, тя намерила една мъртва риба и докато я ядяла, изведнъж усетила нещо много твърдо в устата си. На нейните викове се притекли другите две мишки.

- Та това е бронзовият пръстен! Това е талисманът! - развикали се радостно те и като скочили отново в своята лодка, скоро доплували до мишия остров. И точно навреме, защото тъкмо когато капитанът се бил наканил вече да стовари на сушата котешкия си товар, мишата делегация му донесла скъпоценния бронзов пръстен.

- Бронзов пръстен - изкомандвал младият човек, - подчини се на своя господар. Направи така, че моят кораб да възвърне предишния си вид.

Незабавно джиновете на пръстена се заловили за работа и старото черно корито се превърнало отново в чудесния златен кораб с платна от брокат. Левентите матроси изтичали към сребърните мачти и копринени въжета и много скоро корабът отплавал към столицата на царството.

Ах, как весело пеели матросите, като се носели над огледалната морска повърхност!

Най-после стигнали до пристанището.

Капитанът слязъл и се затичал към двореца, където проклетият старец в момента спял. Принцесата радостно прегърнала мъжа си. Магьосникът се опитал да избяга, но бил заловен и овързан в здрави въжета.

На следващия ден магьосникът бил завързан за опашката на диво муле, натоварено с орехи. Като подгонили мулето, проклетникът бил натрошен на толкова парчета, колкото орехи имало на гърба на мулето.

© Анатолий Буковски, превод от английски

© Двуезична библиотека "Вълшебният кладенец" No 10, 2009.