[1] Once upon a time, far away in the east country, there lived a king who loved hunting so much that, when once there was a deer in sight, he was careless of his own safety. Indeed, he often became quite separated from his nobles and attendants, and in fact was particularly fond of lonely adventures. Another of his favourite amusements was to give out that he was not well, and could not be seen; and then, with the knowledge only of his faithful Grand Wazeer, to disguise himself as a pedlar, load a donkey with cheap wares, and travel about. In this way he found out what the common people said about him, and how his judges and governors fulfilled their duties.
[2] One day his queen presented him with a baby daughter as beautiful as the dawn, and the king himself was so happy and delighted that, for a whole week, he forgot to hunt, and spent the time in public and private rejoicing.
[3] Not long afterwards, however, he went out after some deer which were to be found in a far corner of his forests. In the course of the beat his dogs disturbed a beautiful snow-white stag, and directly he saw it the king determined that he would have it at any cost. So he put the spurs to his horse, and followed it as hard as he could gallop. Of course all his attendants followed at the best speed that they could manage; but the king was so splendidly mounted, and the stag was so swift, that, at the end of an hour, the king found that only his favourite hound and himself were in the chase; all the rest were far, far behind and out of sight.
[4] Nothing daunted, however, he went on and on, till he perceived that he was entering a valley with great rocky mountains on all sides, and that his horse was getting very tired and trembled at every stride. Worse than all evening was already drawing on, and the sun would soon set. In vain had he sent arrow after arrow at the beautiful stag. Every shot fell short, or went wide of the mark; and at last, just as darkness was setting in, he lost sight altogether of the beast. By this time his horse could hardly move from fatigue, his hound staggered panting along beside him, he was far away amongst mountains where he had never been before, and had quite missed his way, and not a human creature or dwelling was in sight.
[5] All this was very discouraging, but the king would not have minded if he had not lost that beautiful stag. That troubled him a good deal, but he never worried over what he could not help, so he got down from his horse, slipped his arm through the bridle, and led the animal along the rough path in hopes of discovering some shepherd’s hut, or, at least, a cave or shelter under some rock, where he might pass the night.
[6] Presently he heard the sound of rushing water, and made towards it. He toiled over a steep rocky shoulder of a hill, and there, just below him, was a stream dashing down a precipitous glen, and, almost beneath his feet, twinkling and flickering from the level of the torrent, was a dim light as of a lamp. Towards this light the king with his horse and hound made his way, sliding and stumbling down a steep, stony path. At the bottom the king found a narrow grassy ledge by the brink of the stream, across which the light from a rude lantern in the mouth of a cave shed a broad beam of uncertain light. At the edge of the stream sat an old hermit with a long white beard, who neither spoke nor moved as the king approached, but sat throwing into the stream dry leaves which lay scattered about the ground near him.
[7] ”Peace be upon you,“ said the king, giving the usual country salutation.
[8] ”And upon you peace,“ answered the hermit; but still he never looked up, nor stopped what he was doing.
[9] For a minute or two the king stood watching him. He noticed that the hermit threw two leaves in at a time, and watched them attentively. Sometimes both were carried rapidly down by the stream; sometimes only one leaf was carried off, and the other, after whirling slowly round and round on the edge of the current, would come circling back on an eddy to the hermit’s feet. At other times both leaves were held in the backward eddy, and failed to reach the main current of the noisy stream.
УКАЗАНИЯ:
1. За да съпоставите съответните параграфи на двата езика, кликнете съответните им номера.
|
[1] Някога, далече в източните области, живеел един цар, който толкова обичал лова, че зърнел ли елен, забравял за собствената си безопасност. И наистина, той често се отдалечавал от своите благородници и слуги и най-много обичал самотните приключения. Друго от любимите му развлечения било да обяви, че не се чувства добре и не може да приема посещения, а после, единствено със знанието на доверения си велик везир, да се облече като пътуващ търговец, да натовари едно магаре с евтини стоки и да обикаля с него. Така научавал какво говорят за него обикновените хора и как съдиите и управителите му изпълняват задълженията си.
[2] Един ден неговата царица го дарила с дъщеричка, красива като зората, и царят бил толкова радостен и щастлив, че цяла седмица забравил за лова и прекарвал времето си в общонародни и домашни празненства.
[3] Не след дълго обаче той излязъл на лов за елени, каквито можели да се намерят в един отдалечен край на горите му. По време на преследването кучетата му подплашили красив снежнобял елен и щом го зърнал, царят решил, че трябва да го има на всяка цена. Той пришпорил коня си и последвал елена в пълен галоп. Разбира се, всичките му придружители го последвали с най-голямата скорост, на която били способни, но конят му бил така добър, а еленът бил толкова бърз, че след час царят забелязал, че само той и любимата му хрътка продължават преследването, а всички останали били далече, далече назад и вече не се виждали.
[4] Той обаче не се обезсърчил и продължил напред, докато не забелязал, че навлиза в долина с високи скалисти хребети от всички страни, а конят му взел да се изтощава и да трепери на всяка крачка. Най-лошото било, че вече се спускала вечерта и слънцето скоро щяло да залезе. Напразно той изпращал стрела подир стрела по красивия елен. Всеки негов изстрел или не достигал целта, или не улучвал и накрая, точно когато се стъмвало, той напълно изгубил животното от поглед. По това време конят му вече едва се движел от умора, кучето му се олюлявало запъхтяно край него, той бил навлязъл далече навътре сред планините, където никога не бил идвал преди, и съвсем изгубил пътя, а наоколо не се виждала жива душа, нито жилище.
[5] Всичко това било много обезсърчително, но за царя нямало да има значение, ако не бил изпуснал прекрасния елен. Това било доста неприятно, но той никога не се тревожел за неща, които не можел да промени, тъй че слязъл от коня си, хванал изкъсо юздата и повел животното по неравната пътека с надеждата да намери някоя овчарска колиба или поне пещера или заслон под някоя скала, където би могъл да прекара нощта.
[6] След малко чул шум от буйно течаща вода и тръгнал към него. С усилие преодолял стръмния каменист склон на един хълм и там, точно под него, се спускал поток по стръмна тясна долчинка, а почти под краката му мигала и колебливо проблясвала над потока слаба светлина като от лампа. Царят се запътил към светлината с коня и хрътката, като се подхлъзвал и препъвал надолу по стръмната камениста пътека. Долу видял тясна тревиста тераса на брега на потока, върху която свещта от примитивен фенер на входа на една пещера хвърляла широк лъч несигурна светлина. На брега на потока имало един стар отшелник с дълга бяла брада, който при приближаването на царя не проговорил, нито помръднал, а само седял и хвърлял в потока сухите листа, които лежали пръснати по земята близо до него.
[7] — Мир на теб! — поздравил царят с обичайния поздрав на страната.
[8] — И на теб мир — отвърнал отшелникът, но нито веднъж не вдигнал поглед, нито прекратил заниманието си.
[9] Царят стоял и го гледал минута-две. Той забелязал, че отшелникът хвърлял по два листа едновременно и ги наблюдавал внимателно. Понякога и двата бивали отнесени бързо надолу от потока, понякога само единият лист бивал отнесен, а другият, след като кръжал бавно известно време до брега на потока, се връщал, завъртян от някое въртопче, обратно при краката на отшелника. В други случаи и двата листа се захващали от обратния водовъртеж и не стигали до главното течение на буйния поток.
Тази приказка е с озвучен текст и за да се чува, е нужно високоговорителят на компютъра ви да е пуснат и да не са блокирани скриптовете в браузъра Ви за bglibrary.net, като за препоръчване е да използвате по-новите версии на следните интернет браузъри: Internet Explorer, Firefox, Google Chrome, Pale Moon. Може да има проблем с Opera и Safari, както и с по-стари версии на Internet Explorer. Ако връзката Ви е бавна, трябва известно време, за да се свалят звуковите файлове, но после бързо ще започнат да се чуват при следващите обръщения към тях. Английският оригинал на този текст с илюстрации от "The Brown Fairy Book" by Andrew LANG (1844-1912), прочетен от Wina Hathaway, е предоставен за свободно ползване. Само преводите на български език и дизайнът на е-книгата и тестовете са собственост на Двуезична библиотека. |
Това е откъс от E-книгa 8 вече с озвучаване:
Царят, който искал да надхитри съдбата.
Тази приказка се намира и в Book 1 от поредицата BgLibrary Bilingual в онлайн книжарниците на Амазон:
Tales and Fables from Around the World: Book 1 (English & Bulgarian).