[1]
He dropped on his knees and clapped his ear to the ground.

[2]
"Thank God, I think that I hear him coming."

[3]
A sound of quick steps broke the silence of the moor. Crouching among the stones we stared intently at the silver-tipped bank in front of us. The steps grew louder, and through the fog, as through a curtain, there stepped the man whom we were awaiting. He looked round him in surprise as he emerged into the clear, starlit night. Then he came swiftly along the path, passed close to where we lay, and went on up the long slope behind us. As he walked he glanced continually over either shoulder, like a man who is ill at ease.

[4]
"Hist!" cried Holmes, and I heard the sharp click of a cocking pistol. "Look out! It's coming!"

[5]
There was a thin, crisp, continuous patter from somewhere in the heart of that crawling bank. The cloud was within fifty yards of where we lay, and we glared at it, all three, uncertain what horror was about to break from the heart of it. I was at Holmes's elbow, and I glanced for an instant at his face. It was pale and exultant, his eyes shining brightly in the moonlight. But suddenly they started forward in a rigid, fixed stare, and his lips parted in amazement. At the same instant Lestrade gave a yell of terror and threw himself face downward upon the ground. I sprang to my feet, my inert hand grasping my pistol, my mind paralyzed by the dreadful shape which had sprung out upon us from the shadows of the fog.

[6]
A hound it was, an enormous coal-black hound, but not such a hound as mortal eyes have ever seen. Fire burst from its open mouth, its eyes glowed with a smouldering glare, its muzzle and hackles and dewlap were outlined in flickering flame. Never in the delirious dream of a disordered brain could anything more savage, more appalling, more hellish be conceived than that dark form and savage face which broke upon us out of the wall of fog.

[1]
Той коленичи и допря ухо до земята:

[2]
— Слава Богу, мисля че го чувам да идва.

[3]
Звук от бързи стъпки разкъса тишината над тресавището. Свити между камъните ние се взирахме напрегнато в посребрената отгоре маса пред нас. Стъпките се чуваха все по-силно и през мъглата, като иззад завеса, се показа човекът, когото очаквахме. Той се огледа наоколо с изненада, когато излезе в ясната, звездна нощ. После забърза по пътеката, мина близо до мястото, където се криехме и продължи нагоре по дългия склон зад нас. Докато вървеше, той често поглеждаше продължително ту през едното, ту през другото си рамо, като човек, който се безпокои.

[4]
— Шт! — възкликна Холмс и чух рязкото изщракване на предпазител на пистолет. — Внимавайте! То идва!

[5]
Някъде от сърцето на пълзящата мъгла се чуваше леко, отривисто и неспирно тупуркане. Облакът беше на около 50 ярда от мястото, където бяхме, и ние тримата вперихме погледи в него, като недоумявахме какво ли страшилище щеше да изскочи оттам. Бях застанал до лакътя на Холмс и за миг погледнах лицето му. То беше пребледняло и ликуващо, очите му блестяха ярко на лунната светлина. Но изведнъж те се насочиха напред с неподвижен, втренчен поглед, а устните му се разтвориха в изумление. В същия миг Лестард нададе вик на ужас и се хвърли по очи на земята. Аз скочих на крака като сграбчих пистолета с изтръпналата си ръка, а умът ми се парализира от ужасяващото видение, което беше изскочило срещу нас от мрака на мъглата.

[6]
То беше куче, еднo огромнo въгленочернo куче, но куче каквoто човешките очи не са виждали. Отворената му уста бълваше огън, очите му пламтяха с ослепителен блясък, а от муцуната и козината по врата и шията му излизаха пламъци. В никой кошмар на разстроен мозък не би могло да се пръкне нещо по-дивашко, по-ужасно, по-пъклено от този тъмен силует със свирепо изражение, който изскочи срещу нас иззад стената от мъгла.