En el otro lado del río caminaban los sueños de las personas, sólo hacia ahí miraban sus ojos…

El abuelo Anton de Alvadzhi disfrutaba como un niño del recién construido puente Vidin-Calafat y decía por el pueblo que su bisnieta, que está en el extranjero, volverá por este puente a Bulgaria. ¡Oh, cuántos años hacía que no la había visto, ni lo sabía! La echaba de menos el anciano a esta chica que llevaba su nombre — Antoaneta —. Recordaba cuando empezó a caminar , como si fuera ayer y cómo la llevaba a la guardería. Se acordaba de los días en que la subía al carro y se la llevaba con él al campo de heno en el camino hacia Vidin, en el bosque de Brain para refrescar a sus animales en la fuente del pueblo o en el huerto de manzanas, donde fue y la tierra de los melones y las sandías. Recogieron la cosecha y la dejaban sobre periódicos en el suelo de un cuarto frío de la casa donde se almacenaban hasta el invierno.

Y ella — Antoaneta — le cantaba la canción de dos mariquitas con las alas de colores y aún podía oír su vocecita cantando la canción desde algún lugar lejano.

— ¡Vendrá, os digo! — aseguraba al arrendador Asen y los otros que se reunieron en la taberna cada mediodía para diseccionar la política.— ¡Justamente por este puente vendrá!. Está al otro lado del Danubio. ¡Si no, la voy a buscar yo!

El abuelo Anton conocía España sólo por los dibujos que les enviaba su nieta con la tarjeta de felicitación de cumpleaños o de año nuevo. Esperaba las cartas con alegría indescriptible — las besaba , las leía y las guardaba debajo del colchón de la cama para asegurarse que no las iba a perder . ¡De donde sabía él que España está tan lejos! No estudió geografía en la escuela primaria, pero ahora con el puente, todo parecía diferente y tan cercano. La esperanza de que su nieta regresara pronto le estaba obsesionado. Miraba los álbumes viejos todos los días y se preguntaba si podría reconocerla.

Han pasado 15 años, y tal vez más, pero no menos. A lo mejor se parece más a su madre mi niña, o a su padre mi niño. ¡Oh, hijos míos, cómo os cambió el extranjero, pero es mejor volver, ya que no hay mejor lugar en el mundo que vuestra propia casa!¡Basta de caminar por los caminos desconocidos!

El corazón del anciano se apretaba de pena. Quería verlos por lo menos una vez más en su vida antes de morir, para abrazarlos y besarlos por última vez. Y luego que le recuerdan por lo bueno, y las casas, y la fuente, todo ha sido construido para ellos. Los animales, los jardines y el viñedo los iba dejar a ellos. Nada se va a llevar al otro mundo. Sólo una vela les rogó encenderla cuando se muera, con una botella de vino para regar su tumba y amasar un pan con sal por su alma.

Sólo, miraba el abuelo Anton al nuevo puente, desde el otro lado del río, por donde iban a volver sus hijos.

На другия бряг на реката се разхождаха мечтите на хората, все натам гледаха очите им...

Дядо Антон от Алваджи се радваше като малко дете на току-що построения мост Видин-Калафат и разказваше из село как по него правнучката му, която е в чужбина, щяла да се прибере в България. Ех, само колко години не я беше виждал и той вече не знаеше! Домиляло му беше на стареца за момичето, което носеше неговото име — Антоанета. Помнеше я как прохождаше, сякаш беше вчера, и как я водеше на ясла и детска градина. Помнеше и дните, когато я качваше на каруцата и я водеше със себе си за сено на полето по пътя за Видин, в Браинският дол да напоят животните на селската чешма или пък на ябълковата градина, където беше и бостанът с пъпешите и любениците. Събираха реколтата и засипваха с нея постланото с вестници дюшеме на някоя от хладните стаи в къщата, където се съхраняваше до зимата.

А тя — Антоанета — все му пееше песничката за двете калинки с пъстри перелинки и той все още чуваше гласчето й да звъни някъде отдалече!

— Ще си дойде, ви казвам! — уверяваше той кръчмаря Асен и другите, които се събираха в пивницата по пладне да разнищват политиката. — Ей по тоя мост ще си дойде. Оттатък Дунаря е! Ако ли пък не, аз ще отида да си я взема!

Дядо Антон познаваше Испания само от рисунките, които неговата правнучка му изпращаше с поздравителните картички за рожден ден или Hова година. Очакваше писмата с неописуема радост — целуваше ги, прочиташе ги и ги пъхаше под дюшека на леглото за по-сигурно, да не се изгубят. От де да знае той, че Испания била толкова далече! География не беше учил у школото, но сега, с моста, всичко му изглеждаше различно и близко. Надеждата, че правнучката му ще се върне скоро, го беше обсебила изцяло. Разглеждаше старите албуми всеки ден и се питаше дали ще я познае.

Минаха петнайсет години като че ли, а може би и повече! Вероятно прилича повече на майка си, моето момиче, или на татко си — моето момче! Ех, децата ми, как ги подлъга тая пуста чужбина! Ама да вземат да си дойдат най-подир, че от дома няма по-добро място на света. Стига са скитали по чуждите пътища!

Сърцето на стареца се свиваше от мъка. Искаше му се да ги види поне още веднъж, докато е жив, да ги прегърне и да ги целуне за последно. Пък нека после да го помнят с добро — и къщите, и кладенеца — всичко за тях беше строил. Добитъка, градините и лозето пак на тях щеше да остави. Нищо на оня свят няма да отнесе. Само за една свещичка молеше той да му запалят, когато се спомине. С шише вино да полеят гроба му и да разнесат на Задушница хляб и сол за душата му.

Все към новия мост гледаше дядо Антон — от другия бряг на реката щяха да се върнат децата му.