Когато беше бебе, малкият Рамиро Херардо приличаше на всички бебета по света - дрешките му бяха бели, чисти и миришеха на току-що откъснато цвете с теменужен цвят и топло, подсладено прясно мляко.

Неговата майка - Бланка, всъщност имаше три имена - казваше се Мария Бланка Елизабет, но Доня Селия, бабата на Рамиро Херардо, беше избрала да й казва Бланка, защото беше бяла и нежна като пролетна маргарита.

Та, думата ми бе, че мама Бланка обожаваше резедавия цвят. За това стаята на Рамиро беше с резедави тапети, резедави перденца, резедави възглавнички на резедави цветя. Коритцето, в което го къпеха, беше бяло, на резедави капки и всички шампоанчета за бебе, които купуваха за малкия Рамирито Херардито, бяха в резедави шишенца. Излишно е да казвам, че огромната мека хавлия, която го прегръщаше след баня - беше също резедава.

Въобще, растеше си сред истински пролетен облак този млад гражданин на големия щат Нуево Леон и респективно жител на столицата му - Монтерей, и така неусетно навърши цяла една година.

Рожденият ден беше отпразнуван в огромна зала в Двореца на децата и тогава за пръв път Рамиро Херардо видя толкова много детски играчки, толкова интересни машинки, които подаряваха дъвки, разхладителни напитки и бонбони, а някои направо разговаряха с тях.

В негова чест бе организирана забавна програма, на която бяха дошли зайчета и лисици, жирафи и крокодили, лъвове и леопарди. Специално за случая бе пристигнала и една грамадна мечка от Северния полюс, която подари на рожденика пълна кутия със сладолед.

След като навърши една годинка, Рамиро Херардо започна да забелязва някои неща, като например търкалящите се по земята ситни лимони, които кой знае откъде идваха.

Веднъж, когато момченцето внимателно наблюдаваше един охлюв, съвсем наблизо нещо тупна на земята. Огледа се и разбра, че над него е разперила прелести листната корона на едно дърво, което се оказа лимоновото. Именно там бяха нависнали като малки слънчица ситните лимонови плодове, които Рами вече познаваше.

Истинско преживяване за малкото момченце бе дъждът - какво чудо само и то мокро!

Дъждът пристигна внезапно. Но преди това зад решетката на прозореца се търкулна едно неоново кълбо, после стъклата звъннаха от силен тътен и накрая нещо започна ситно-ситно да почуква по тях.

Малкият палавник ококори очички: сигурно са кончета! Разбира се, че това са кончета, които се разхождат направо върху стъклото и тропат с копитца!

Рамиро Херардо пляскаше с ръчички и викаше: Кончетата, кончетата!

Тогава нинерата, така казват в Мексико на жените, които се грижат за децата и ги възпитават, която не се отделяше нито за миг от него, го грабна и го изнесе на терасата.

О, чудо! Едри капки плющяха по парапетите на огромния балкон, после се спускаха под формата на вадички по капчука и сигурно след това тръгваха към центъра на града, за да го разгледат, преди да достигнат отворите на дълбоките улични шахти.

Какво е това?

Може би точно такъв въпрос искаше да зададе нашето смаяно момченце, но само посочи небесните струи и рече: А конете?

Неговата нинера го прегърна и каза: дъжд, ето какво е това!

Една утрин Рамро Херардо се събуди от нещо средно между вик за помощ и крясък на човек, който е застанал внезапно лице в лице с куче от породата булдог. Навдигна се от резедавата си възглавничка и отмести с ръка щорите. Тогава видя, че пред пътната врата бе застанал млад мъж, който държеше в ръката си пакет.

Рами не допусна, че може би това е разносвачът на писма и вестници, защото още не го познаваше. Сигурно не беше съсед, защото би отишъл в своя дом. Ами кой е тогава?

Продавачът на сирене и кашкавал - обясни нинерата на малкия любопитко. После отряза парченце от този млечен деликатес и му го подаде. Малчуганът го опита предпазливо, после сладко-сладко го изгризка.

От този ден нататък нашият палавник с нетърпение очакваше да мине продавача и си мислеше: дано само не е толкова рано, когато още сънувам.

СОМБРЕРОТО

РамиТази невероятна мексиканска шапка Рамиро Херардо забеляза, когато я видя да се движи срещу него, качена на два крака през голямата горещина, която беше най-тягостна в следобедните часове.

Какво чудо!

Така възкликна в себе си момченцето, защото гледката беше знаменита - шапка с корем!

Когато ходещата шапка приближи - кимна. Нинерата също кимна, а на лицето й изгря елипсовидна усмивка. Дори я проследи с очи, докато шапката се скрие зад ъгъла.

Няколко дни по-късно се зададе по улицата друга една шапка, също толкова голяма и бяла, а под периферията й се подаваха два мустака и то черни.

Нима има шапки с мустаци?!

Нинерата го прегърна - има всякакви шапки - с мустаци и бради, с дълги коси, леко накривени и килнати назад. Тези шапки, обясняваше тя, са мексикански патент и никога не можеш да ги сбъркаш с други някакви шапки - където и да си по света. Защото никоя друга шапка не носи име, в което има два пъти буквичката “о” и никое от имената на шапките не звучи така мелодично, когато я произнасяш. Истински звън на сребро се чува, когато кажеш “сомбреро”!

Ама, това е цял чадър, нали?

Това искаше да каже Рамиро Херардо, вдигайки показалец към завоя.

В отговор на това възклицание, още на следващия ден нинерата заведе своя мъничък приятел в парка, където имаше езеро. Около него бяха насядали на меседори, което значи люлеещ се стол, или направо на тревата мъже, които държаха дълги пръти в ръцете си, а на главите им се люлееше по едно сомбреро.

Рами вдигна показалец по посока на рибарите - колко много са тук, тези сомбрерос!

Така е, погали го по косата неговата приятелка - нинерата, и се запътиха към люлките.

МАРЯЧИТЕ

Беше звездна мартенска нощ. Котките още не бяха заспали. Скачаха по покривите, после се спускаха по стеблото на лимоновото дърво, шумоляха между листата на дворните саксии и заличаваха стъпките си на балкона с опашки. Една от тях се беше свила на перваза - точно там, където бе креватчето на Рамиро Херардо и мъркаше, та дано Рами я чуе и така да й направи компания на безсънието.

Но Рами беше навлязъл дълбоко в първия си сън, в който бяха пристигнали онези големи и топли дъждовни капки. Този път те бяха така красиви, че приличаха на прозрачни пеперуди - имаха си крилца и цопаха по парапета на балкона с небесносини пантофки.

Изведнъж капчиците се строиха по две и затанцуваха с нови стъпки - ритмично и пъргаво, грациозно и унесено.

Какво се бе случило?

Този въпрос, премина през съня на Рамиро Херардо като стрела, и той неусетно се намери седнал сред меките си завивки с резедави къдрички.

Тогава разбра, че музиката, на която играеха топлите дъждовни капчици, идваше от терасата на първия етаж. Рами бутна щорите и видя седем души - мъже, облечени в бели костюми. Те имаха на вратовете си шалчета от червена коприна, а саката им бяха обшити със златни ширити и също такива златни копчета. На главите си имаха сомбрера от червено кадифе, украсени с блестящи пайети.

Това са марячи - прегърна го нинерата - музиканти, които изпълняват мексиканска музика и свирят фантастично на китара, тромпет, цигулка и изобщо на всички инструменти. Пътуват по света и радват хората с мелодичните си и чувствени гласове и песни, в които се пее главно за любов.

А какво е това “любов”? - искаше да попита Рами, но вместо това се заслуша в музиката на марячите и в тяхната песен, където те припяваха “ай-ай-ай”, сякаш бяха съзрели в тъмното будните котки с фосфорни очи.

ЕЛОТЕ

Близо до саксията, където извиваха стебла Ромео и Хулиета - така се наричаха цветята, засадени там, Рамириро Херардо откри къде живеят мравките. Това беше една пирамида от ситна пръст, която имаше малка дупчица отгоре - явно вратата към дома им. Мравките изкачваха пирамидата, влизаха някъде навътре из невидимите мравешки лабиринти, за да складират събраните зрънца. После излизаха навън и пак тръгваха по техните си пътеки.

Наблюдаваше ги малкият любознайко и не смееше да ги докосне с тънката пръчица, която държеше в ръка. Мислеше си, че добре би било, ако и самият той може да надникне в тунелчето под земята, но в същото време допускаше, че може би мравките щипят или нещо такова, за това и си остана така - надвесен над мравуняка, зашеметен от тези ситни, почти невидими движения на насекомите, които така добре се ориентират по пътя към своя дом.

- Елоте, елотеееееееее!

Този внезапен вик, придружен от равномерния шум на търкалящи се колела, сепна Рамиро. Той изтича към пътната врата, която си беше красива желязна решетка, и видя, че един човек с бяла риза, с широко сламено сомбреро, но без мустаци, търкаля малка остъклена количка.

- Елоте, елотеееееееееее!

И спря количката пред къщата. Тогава нинерата извади една монета от портмонето си и я пусна в ръката на човека с бяла риза, със сомбреро, но без мустаци. Той сръчно напълни пластмасова чашка с варена царевица, разбърка я с майонеза, после я украси с чиле рохо.

Това се казва елоте - протегна чашката към Рами неговата нинера, но той не пожела да опита, защото го лъхна мирис на лютевина.

Нинерата кимна одобрително и после гребна с лъжичка от приготовлението.

Рами, хванат за решетката, съпроводи с поглед продавача на елоте и неговата малка, стъклена количка, докато не се изгубиха от погледа му. После отново се завърна при мравките, които не спираха да влизат и излизат в своя мравуняк.

АТЛАНТИЧЕСКИ ОКЕАН

На две годиники и малко отгоре, Рамиро Херардо познаваше не само света около себе си. Той знаеше например, че на Коледа се получават подаръци и се приготвя печена гъска. Знаеше, че по същото време се украсява елха, чиито гирлянди от разноцветни лампички светят по цял ден и нощ, за да създадат празнична атмосфера. В къщата идваха много гости. Жените пиеха кафе или понче - една ароматна напитка, подобна на компот, от екзотични плодове - техокоте, гуаява, канела и сладко тръстиково стебло. Разговаряха за какво ли не, в това число и за ваканцията през лятото, която беше толкова далеч от Коледа.

Но, както се пее в онази песен - зимата бързо отмина - така е в Мексико - дойде лятото и цялата фамилия се приготви за път. Във форда се качиха Рамиро Херардо и мама Бланка, тита Селия - бабата на малкия палавник - тия Елва и абуела Кармен. На мястото на шофьора седна Рамиро папа, а Рами се отпусна в прегръдката на своята нинера, която веднага и тайно, тикна в устата му шоколадов бонбон.

Искам винаги да имаме по една малка тайна - погледна момченцето към нинерата, ако ще това да е един бонбон или шише, пълно с прясно мляко и какао - съгласна ли си? И в отговор получи няколко звучни целувки - това беше отговорът на нинерата, що се отнася до малките вкусни тайни.

Най-после фордът пристигна в Тампико - известен курорт, за който се пееше не само в мексиканските песни. Жегата бе непоносима и всички пожелаха да се разхладят веднага на плажа.

А той беше толкова просторен, че Рами си помисли, че е побрал всички плажове на света! И с право - Тампико беше град на Мексиканския залив - а нима той има начало и край?

След като прекоси дългата пясъчна ивица, момченцето стигна до водите на океана. Потопи краче в тях и плесна с ръчички - тази вода е вълшебна!

Ще ме научиш ли да плувам? - посочи вълните то.

А нинерата кимна, което си беше направо едно обещание. И тръгнаха срещу преградката на Атлантика, който блестеше така, сякаш имаше златна ризница.

МАТАЧИНЕС

Тита Селия и Рамиро Херардо, заедно със своята вярна нинера, която беше като негова сянка, бяха на гости на Доня Кармен - другата баба на момченцето.

Денят беше много специален - 12 декември - един от най-светите празници за мексиканците - денят на Святата Дева от Гваделупе. На този ден всички се отправяха към църквите, за да поднесат цветя на светицата, да се помолят за здраве и опрощение на греховете.

Трапезата, която бе приготвила Доня Кармен, бе отрупана с вкусотии, между които сладки хлебчета, хрупкави картофки, сокове, бонбони и какво ли още не.

След като опита от всичко, Рами реши, че най-добре ще е да разгледа градинката пред къщата, защото там винаги се разхождаше един рошав котарак, който не даваше да приближи нито едно куче, а пък било то и от порода.

Намери котарака веднага. Беше се протегнал под сенките на едно красиво, влечащо цвете - най-красивото може би на света, което се казваше бугамбилия. Котаракът мързеливо тупаше с опашката си по тревата и когато чу леките стъпки на детето - отвори едното си око.

Аха, рече си той, това е Рамиро, няма да развалям спокойствието си и да бягам, защото с него сме приятели.

Така си е, клекна близо до котарака Рами и може би искаше да го попита как се казва, защото никога до сега не беше го питал, когато чу странен ритъм от барабани.

Какво е това?

Момченцето въпросително бе вдигнало показалец по посока на барабаните.

Тогава цялата компания - тита Селия, абуела Кармен и Рамиро Херардо, тръгнаха натам, откъдето се чуваха те. Котаракът остана да жуми под сенките на бухналото цвете.

Стигнаха малък площад, на който се бяха насъбрали много хора - почти всички от колонията. На една сцена, облечени много пъстро, с костюми от пайети и сандали, играеха своите странни танци момичета и момчета. Главите им бяха украсени с разноцветни индиански пера. Бяха толкова красиви и шарени, че всички се изпълниха с възхищение, но най-вече Рамиро Херардо, тъй като за пръв път виждаше толкова пъстро мнозинство, при това танцуващо.

Кои са те?

Тогава тита Селия и абуела Кармен в един глас отговориха на своя внук: м а т а ч и н е с. Облечени са в астекски костюми и танцуват в чест на празника - Денят на Девата от Гваделупе.

А какво е това ацтеки?

АЦТЕКИТЕ

Думата “ацтеки” беше някак странна, дори Рами попита и тита Селия и абуела Кармен по няколко пъти, за да я запомни.

Като гледаше красивите астекски костюми, обшити с пайети, разноцветни, допълнени от корона пера на главата, на момченцето му се прииска и то да облече един такъв весел костюм и да заиграе в ритъма на безкрайните танци на матачинес.

Не знаеше Рами и беше още малък, за да му обяснят, че ацтеките са едни от най-древните жители на мексиканската земя - наследници на маите. От своя страна пък, маите са били древна цивилизация, напреднала в много отношения. Те са създали културата майа, освен това са имали двадесет и седем йероглифа, знаели са да смятат. Те са разбирали от астрономия и математика и са открили нулата. Създали са и най-точния календар на света - Календара на маите.

А къде са сега маите и ацтеките? Такъв въпрос прочете нинерата в очите на своя любимец.

Нима не ги усещаш?

Нинерата го прегърна и сложи ръка на сърцето му: вслушай се в своята кръв, казваше сякаш тя, ако чуеш ритъма на барабаните, ако чуеш далечните стъпки на хора, преминали по тази земя - ще разбереш от къде са дошли и накъде отиват маите и ацтеките. И ти също.

ПИРАМИДИТЕ

За пръв път, когато отиде със своята нинера в Големия парк, героят на нашата приказка забеляза, че на няколко площадки между големите зелени терени, имаше сиви купчини от бял цимент, към чийто връх водеха множество стъпала, построени от четирите страни.

Рами, вдъхновен от безбройните стълби, които сякаш водеха към слънцето, започна да ги превзема, защото вярваше, че когато ги изкачи - ще може да го докосне.

И наистина - стигнеше ли върха - детето протягаше ръце и усещаше как лъчите на неуморното златно светило се преплитаха между пръстите му и милваха лицето му.

Преди да си тръгнат от парка, Рамиро дръпна за ръката своята приятелка, която беше негова сянка, и посочи към циментовите постройки:

- Как се казват тези творения ?

- Пирамиди - така се казват тези копия на големите мексикански монументи. Те са построени в земите на Мексико и са на хиляди години. Най-високата от тях, Пирамидата на слънцето, е 72 м. До нея се намира Пирамидата на луната, която е висока 42 м.

- А аз колко съм висок?

Нинерата прегърна своя любимец: ако си винаги така любознателен, много скоро ще пораснеш!

Няколко звучни целувки се залепиха по бузките на Рамиро Херардо.

- Наистина ли ме обичаш толкова?

Момченцето дръпна за ръката своята компаньонка.

Нинерата нищо не каза - само ласкаво закачи още няколко целувки по бузките на Рамиро.

БОГИНЯТА ИШЧЕЛ

Рамиро Херардо не подозираше за съществуването на много неща, както и това, че богини и богове властват над света. Той беше проникнат от любопитство към видимото и осезаемото, а то с всеки изминат ден ставаше все повече и повече.

Един ден се запозна с бездомното куче Ау-Бау. Беше много тъжно и протяжно виеше пред къщи. После се разбра, че е гладно, а след това, че е жадно. Когато всичко това беше наред, Ау-Бау се сви под сянката на лимоновото дърво и заспа.

От този ден нататък Рами споделяше сутрешната си закуска с него. Ау-Бау беше толкова доволен и признателен, че през нощта до късно оставаше буден пред вратата на дома.

Една нощ, беше много късно, нашият приятел се събуди от нещо средно между жален плач и песен.

Какво е това?

Нинерата сложи ръката си на раменете му: нима не позна своя приятел Ау-Бау?

Дълго не можа да заспи Рамиро, защото не знаеше дали кучето пее или плаче.

На другия ден, рано сутринта на закуска, той попита своя приятел за нощната история.

Ау-Бау залая и нинерата започна да превежда на детето:

- Снощи богинята Ишчел изгря в небето великолепна! Тя беше с рокля от сребърен тюл, а на главата си носеше корона от звезди!

- А коя е богинята Ишчел?

- Нима не знаеш, че богинята Ишчел е самата луна? Само веднъж в месеца тя се появява в своя пълен блясък и когато я видя такава - аз цяла нощ й правя серенада...

- Според вярванията на маите - допълни обяснението на Ау-Бау познатата ни нинера - богинята Ишчел е богиня и на водата, защото много обича да оглежда своята хубост от високо, чак от небето, в реките, езерата и моретата и така нейната хубост се умножава.

- Ще я чакам довечера, за да я видя - реши Рамиро Херардо.

- И аз ще бъда буден под твоя прозорец - тръсна опашка Ау-Бау и тръгна към сянката на лимоновото дърво.

Беше време за вечеря. После щеше да се появи в небето богинята Ишчел и да разказва на малкото момченце за своите дълги пътешествия...

Ау-Бау навярно също очакваше да види най-красивата пратеница на небето, която щеше да се появи и тази вечер със своята рокля с волани от сребърен тюл и с корона от звезди.

Cuando era un bebé, el pequeño Ramiro Gerardo se parecía a todos los niños del mundo: sus ropitas eran blancas, pulcras y olían a flor recién cortada y de color violeta, a leche fresca azucarada.

Su mamá - Blanca, en realidad tenía tres nombres - se llamaba María Blanca Elizabeth, pero Doña Celia, la abuela de Ramiro Gerardo, había elegido llamarla Blanca porque era blanca y tierna, como una margarita en primavera.

Pues bien, lo que iba a contar era que mamá Blanca adoraba el color verde claro. Por esa razón el cuarto de Ramiro tenía empapelado verde claro, cortinitas verde claro, pequeñas almohadas verde claro con flores verde claro. La batea en la cual lo bañaban era blanca, de gotas verde claro y todo el champú de bebé que compraban para el pequeño Ramirito Gerardito venía en frasquitos verde claro. Sobra decir que la toalla suave y enorme que lo envolvía después del baño también era del mismo color.

En general, iba creciendo entre una verdadera nube primaveral, ese joven ciudadano del gran estado de Nuevo León y respectivamente habitante de su capital - Monterrey - y de forma imperceptible llegó a su primer año de vida.

El cumpleaños se festejó en un enorme salón en el Palacio de los niños y entonces por primera vez Ramiro Gerardo vio tantísimos juguetes, tantas sorprendentes maquinitas que regalaban chicles, refrescos y dulces, y algunas incluso hablaban con los chiquitines.

En su honor se organizó un espectáculo infantil al cual asistieron conejitos y zorros, jirafas y cocodrilos, leones y leopardos. Especialmente para la ocasión había llegado también un osote del Polo Norte que regaló al festejado una caja repleta de helado.

Luego de cumplir un año, Ramiro Gerardo empezó a notar algunas cosas, por ejemplo limones menudos que rodaban por el suelo y vaya uno a saber de dónde provenían.

Una vez, cuando el chiquillo observaba con atención un caracol, muy cerca algo golpeó contra la tierra. Dio un vistazo a su alrededor y comprendió que encima suyo había desplegado sus encantos la frondosa copa de un árbol que resultó ser limonero. Precisamente de allí estaban colgando como solecitos los limones menudos que ya Rami conocía.

Para el chiquillo la lluvia fue toda una experiencia: ¡pero qué maravilla, y además mojaba!

La lluvia llegó de pronto. Pero antes de aquello, tras la reja de la ventana rodó una bola de neón, luego los cristales resonaron por un fuerte trueno y al final algo empezó, tupido-tupido, a golpetear contra ellos.

El pilluelo abrió los ojos hasta más no poder: ¡De seguro son caballitos! ¡Claro, son caballitos que andan paseándose encima de los cristales y hacen ruido con sus cascos!

Ramiro Gerardo palmoteaba sin dejar de gritar: ¡Los caballitos, los caballitos!

Entonces la niñera -así llaman en México a las mujeres que cuidan y educan a los niños-, quien no se separaba de él ni por un segundo, lo tomó en brazos para llevarlo a la terraza.

¡Oh, qué maravilla! Espesas gotas caían a cántaros sobre los parapetos del enorme balcón, luego descendían velozmente en forma de arroyuelos por el desaguadero y con seguridad después de aquello partían rumbo al centro de la ciudad para visitarlo antes de alcanzar las embocaduras de los profundos canales de desagüe de las calles.

¿Qué es eso?

Quizá precisamente esa pregunta quería hacer nuestro asombrado chiquillo pero sólo señaló los surtidores del cielo y pronunció: ¿Y los caballos?

Su niñera lo abrazó y dijo: ¡Lluvia, eso es la lluvia!

Una mañana Ramiro Gerardo se despertó por algo que mediaba entre una llamada de auxilio y el grito de un hombre que de súbito se hallara plantado delante de un perro de raza bulldog. Se levantó de su almohada verde claro y con la mano hizo a un lado las persianas. Vio entonces que frente a la puerta de entrada se hallaba un hombre joven que sostenía en sus manos un paquete.

Rami no supuso que se tratara quizá del repartidor de cartas y periódicos porque aún no lo conocía. De seguro no era un vecino porque éste hubiera entrado en su casa. ¿Pues entonces quién era?

El vendedor de queso blanco y de queso amarillo -explicó la niñera al curiosuelo. Después cortó un trocito de aquel manjar y se lo ofreció. El chiquitín lo probó con timidez, luego fue masticándolo despacito, despacito.

A partir de ese día, nuestro pilluelo esperaba con impaciencia a que pasara el vendedor y pensaba: Ojalá que no sea tan temprano, cuando todavía yo esté soñando.

EL SOMBRERO

RamiRamiro Gerardo descubrió ese increíble sombrero mexicano cuando vio que se desplazaba hacia él, montado en dos patas, entre el gran calor que en las horas de la tarde era pesadísimo.

¡Qué maravilla!

De este modo exclamó para sí el chiquillo porque el espectáculo era insólito: ¡un sombrero con barriga!

Cuando el sombrero andarín se acercó, movió la cabeza en señal de saludo. La niñera hizo otro tanto y en su rostro apareció el óvalo de una sonrisa. Incluso lo siguió con la vista hasta que el sombrero se ocultó tras una esquina.

Días después en la calle apareció un sombrero más, también blanco y grandísimo, y bajo su ala asomaban dos bigotes, y además negros.

¡¿Acaso hay sombreros con bigotes?!

La niñera lo abrazó: Hay todo tipo de sombreros: de bigotes y barba, de cabello largo, algo ladeados y echados hacia la nuca. Esos sombreros - explicaba ella - son un invento mexicano y nunca puedes confundirlos con cualquier otro tipo, no importa en qué parte del mundo estés. Porque ningún otro sombrero lleva un nombre en el que haya dos veces la letra “o” y ninguno de los nombres de los sombreros suena así, tan melodioso, cuando lo pronuncias. Un verdadero sonido de plata se oye cuando dices: ¡“sombrero”!

Pero si es un paraguas completo, ¿verdad?

Eso quería decir Ramiro Gerardo, señalando con el índice rumbo al recodo.

Respondiendo a aquella admiración, apenas al día siguiente la niñera llevó a su amiguito al parque, donde había un lago. Alrededor de éste unos hombres se habían sentado en mecedoras (es decir, silla para mecerse) o directamente en el suelo, y sostenían en sus manos largas cañas de pescar mientras que en sus cabezas se balanceaba un sombrero.

Rami alzó el índice en dirección a los pescadores: ¡Aquí hay muchos, pero muchos sombreros!

Así es -le acarició el cabello su amiga, la niñera, y se encaminaron hacia los columpios.

LOS MARIACHIS

Era una estrellada noche de marzo. Los gatos aún no se habían retirado a dormir. Saltaban por los techos, luego descendían por el tronco del limonero, levantaban leves ruidos entre las hojas de las macetas del patio y con la cola borraban sus huellas en el balcón. Uno de ellos se había acurrucado en el borde: exactamente allí, donde se hallaba la camita de Ramiro Gerardo y ronroneaba, ojalá que así Rami lo oyera y de ese modo le hiciera compañía en su vigilia.

Pero Rami ya había penetrado muy adentro de su primer sueño al cual habían llegado aquellas grandes y cálidas gotas de lluvia. Esta vez eran tan bellas que parecían mariposas transparentes: tenían alitas y chapoteaban en el parapeto del balcón con pantuflas azul celeste.

De pronto las gotitas se formaron en dos filas y se pusieron a bailar con nuevos pasos: rítmica y ágilmente, graciosa y embelesadamente.

¿Qué había ocurrido?

Esa pregunta cruzó por el sueño de Ramiro Gerardo como una flecha y sin darse cuenta se encontró sentado entre sus suaves cobijas de cuadritos verde claro.

Entonces comprendió que la música que bailaban las cálidas gotitas de lluvia provenía de la terraza del primer piso. Rami empujó las persianas y vio a seis personas: hombres vestidos con trajes blancos. Llevaban en sus cuellos pañuelos de seda rojos mientras que sus sacos estaban ribeteados con galones dorados e iguales botones. En sus cabezas lucían sombreros de terciopelo rojo, adornados con lentejuelas brillantes.

Son mariachis -lo abrazó la niñera-, músicos que interpretan música mexicana y tocan de maravilla la guitarra, la trompeta, el violín; en una palabra, todos los instrumentos. Viajan por el mundo y alegran a la gente con sus voces y canciones melodiosas y sensuales en las que sobre todo se le canta al amor.

¿Y qué es “amor”?, quería preguntar Rami, pero en lugar de eso prestó oídos a la música de los mariachis y a su canción, en la que cantaban en coro “ay-ay-ay”, como si en la oscuridad hubieran divisado a los gatos en vela de ojos fosforescentes.

ELOTE

Cerca de la maceta donde arrastraban sus tallos Romeo y Julieta -así se llamaban las flores plantadas allí-, Ramiro Gerardo descubrió dónde vivían las hormigas. Era una pirámide de tierra menuda que tenía un huequito en la parte de arriba: a todas luces la puerta hacia su hogar. Las hormigas escalaban la pirámide, entraban en algún lado, muy adentro, por los invisibles laberintos del hormiguero para almacenar los minúsculos granos reunidos. Luego salían y de nuevo partían por sus veredillas.

El curiosuelo las observaba y no se atrevía a tocarlas con la delgada varita que sostenía en su mano. Pensaba que estaría muy bien si él mismo pudiera echar un vistazo al tunelillo bajo la tierra, pero al mismo tiempo suponía que tal vez las hormigas picaban o algo por el estilo, por tal razón permaneció así: inclinado sobre el hormiguero, azorado por aquellos menudos y casi invisibles movimientos de los insectos que tan bien se orientaban al tomar el camino a casa.

- ¡Elote, eloteeeeeeeee!

Aquel grito repentino, acompañado del ruido uniforme de unas ruedas que giraban, sobresaltó a Ramiro. Corrió hacia la puerta de entrada que era una hermosa reja de hierro y vio que un hombre de camisa blanca, con un amplio sombrero de paja, aunque sin bigote, iba empujando un carrito de cristal.

- ¡Elote, eloteeeeeeeeeee!

Detuvo el carrito delante de la casa. Entonces la niñera sacó una moneda de su bolso y la deslizó en la mano del hombre de camisa blanca, con sombrero, pero sin bigote. Hábilmente él llenó el vaso de plástico de grano de maíz cocido, lo revolvió con mayonesa, para adornarlo luego con chile rojo.

Se llama elote - la niñera extendió el vasito a Rami, pero él no quiso probar porque le llegó un olor a picante.

La niñera asintió con un movimiento de cabeza y después cuchareteó un poco del preparado.

Rami, agarrado a la reja, siguió con la mirada al elotero y a su carrito de cristal hasta que desaparecieron de su vista. Después regresó de nuevo donde las hormigas, las cuales no cesaban de entrar y salir de su hormiguero.

EL OCÉANO ATLÁNTICO

A los dos años y pico, Ramiro Gerardo conocía no sólo el mundo a su alrededor. Sabía, por ejemplo, que en Navidad se recibían regalos y se cocinaba pavo asado. Sabía que por esa misma temporada se adornaba el pino navideño, cuyas guirnaldas de luces multicolores alumbraban de día y de noche para recrear una atmósfera de fiesta. A casa acudían muchas visitas. Las mujeres tomaban café o ponche - una bebida aromática, parecida a una compota - de frutas exóticas: tejocote, guayaba, canela y caña de azúcar. Hablaban de muchas cosas, incluso sobre las vacaciones en el verano que todavía se hallaban muy distantes de la Navidad.

Pero, como dice la canción - el invierno pronto pasó, - así es en México: una vez llegado el verano, toda la familia se preparó para el viaje. Al ford subieron Ramiro Gerardo y mamá Blanca, tita Celia -la abuela materna del diablillo, - la tía Elva y la abuela Carmen. En el lugar del chofer se sentó papá Ramiro mientras que Rami se dejó abrazar por su niñera, quien de inmediato y a hurtadillas le deslizó en la boca un dulce de chocolate.

Quiero que siempre guardemos un pequeño secreto entre nosotros - miró el chiquillo a su niñera, - aunque se trate de un dulce o un biberón, lleno de leche fresca y chocolate. ¿Estás de acuerdo? Como respuesta recibió sonoros besos: esa fue la contestación de la niñera en lo referente a los secretos pequeños y sabrosos.

Finalmente el ford llegó a Tampico, un famoso centro vacacional sobre el cual se cantaba no sólo en las canciones mexicanas. El bochorno era insoportable y todos quisieron refrescarse de inmediato en la playa. ¡Ésta era tan anchurosa que Rami pensó que reunía a todas las playas del mundo! Y con razón: Tampico era una ciudad en el Golfo de México, ¿pero acaso tiene éste principio y fin?

Después de atravesar la larga tira de arena, el chiquillo llegó a las aguas del océano. Hundió los pies en ellas y palmoteó: ¡El agua está fantástica!

¿Me vas a enseñar a nadar? - preguntó mientras señalaba las olas.

La niñera asintió, lo cual era ciertamente una promesa. Ambos partieron frente al abrazo del Atlántico, el cual resplandecía como si lo cubriera una malla de oro.

MATACHINES

Tita Celia y Ramiro Gerardo, junto con su fiel niñera que era como su sombra, estaban de visita en casa de Doña Carmen, la abuela paterna del chiquillo.

Era una fecha muy especial, 12 de Diciembre, uno de los festejos más sagrados para los mexicanos: el Día de la Virgen de Guadalupe. Durante ese día, todos se dirigían a las iglesias para ofrecer flores a la Virgen, a rogar por su salud y por el perdón de sus pecados.

La mesa que había preparado Doña Carmen estaba colmada de manjares, entre ellos panecillos, papas fritas, jugos, dulces y un montón de cosas más.

Después de probar de todo, Rami decidió que lo mejor sería examinar el jardincillo delante de la casa, pues allí siempre se paseaba un gato enmarañado que no permitía que ningún perro se acercara, incluso aunque éste fuera de raza.

Enseguida encontró al gato. Se había tendido bajo la sombra de una hermosa enredadera, quizá la más hermosa del mundo, que se llamaba bugambilia. El gato meneaba perezoso su cola contra el pasto y al oír los pasitos del niño, abrió uno de sus ojos.

Ajá - se dijo, - es Ramiro, no voy a arruinar mi tranquilidad y salir huyendo, porque él y yo somos amigos.

Así es - se puso Rami en cuclillas cerca del gato y quizá quería preguntarle cómo se llamaba porque hasta ahora nunca lo había hecho, cuando oyó un extraño ritmo de tambores.

¿Qué es eso?

El chiquillo había alzado interrogante el índice en dirección a los tambores.

Entonces todo el grupo - tita Celia, la abuela Carmen y Ramiro Gerardo - se encaminó rumbo al sitio de donde éstos se oían. El gato se quedó con los ojos cerrados bajo las sombras de la enredadera rebosante.

Llegaron a una placita en la que se había aglomerado mucha gente, casi toda de la colonia. En un escenario, vestidos de forma muy abigarrada, con atuendos de lentejuela y sandalias, muchachos y muchachas bailaban sus extrañas danzas. Sus cabezas estaban adornadas con penachos multicolores. Eran tan bellos y vistosos que todos se colmaron de admiración pero más que nadie Ramiro Gerardo, ya que por primera vez veía a un corrillo tan abigarrado ¡y que además danzara!

¿Quiénes son?

Entonces tita Celia y la abuela Carmen, a una sola voz, respondieron a su nieto: Matachines. Van vestidos con trajes aztecas y danzan en honor de la Virgen de Guadalupe: hoy es su fiesta.

¿Y qué es eso de aztecas?

LOS AZTECAS

La palabra “aztecas” tenía algo de extraña; para recordarla, Rami incluso preguntó varias veces a tita Celia y también a la abuela Carmen.

Al ver los hermosos atuendos aztecas, ribeteados de lentejuelas, multicolores y complementados con un penacho en la cabeza, el chiquillo deseó también vestirse con un traje tan alegre como ése y ponerse a bailar al son de las interminables danzas de los matachines.

Rami no lo sabía, y era aún muy pequeño para que se lo explicaran, que los aztecas están entre los habitantes más antiguos de la tierra mexicana: herederos de los mayas. Por su parte, los mayas fueron una antigua civilización, avanzada en muchos aspectos. Ellos crearon la cultura maya, poseían además veintisiete jeroglíficos, sabían contar. Entendían de astronomía y matemáticas e inventaron el cero. Crearon también el calendario más exacto del mundo: el Calendario de los mayas.

¿Y dónde están ahora los mayas y los aztecas? La niñera leyó aquella pregunta en los ojos de su consentido.

¿Acaso no los sientes?

La niñera lo abrazó y puso una mano en su corazón: Presta oídos a tu sangre - parecía decir ella; - si oyes el ritmo de los tambores, si oyes los pasos lejanos de la gente que ha pasado por esta tierra, comprenderás de dónde han llegado y hacia dónde van los mayas y los aztecas. Y también tú.

LAS PIRÁMIDES

Por primera vez, cuando fue con su niñera al Gran Parque, el protagonista de nuestro cuento advirtió que en algunas placitas, entre los amplios prados verdes, había unos plomizos cúmulos de cemento blanco hacia cuya cúspide llevaban innumerables escalones construidos por los cuatro costados.

Rami, entusiasmado por los incontables escalones que parecían llevar al sol, empezó a tomarlos porque creía que al subirlos podría tocar al Astro rey.

En efecto, cuando alcanzaba la cumbre, el niño extendía los brazos y sentía cómo los rayos del infatigable astro dorado se entretejían a través de sus dedos y acariciaban su rostro.

Antes de marcharse del parque, Ramiro tiró de la mano de su amiga, quien era como su sombra, y señaló hacia las construcciones de cemento.

¿Cómo se llaman esas obras?

Pirámides, así se llaman esas reproducciones de los grandes monumentos mexicanos. Fueron construidas en tierras de México y tienen miles de años. La más alta de ellas, la Pirámide del Sol, es de 72 metros. Cerca de ella se encuentra la Pirámide de la Luna que tiene 42 metros de altura.

Y yo ¿qué tan alto soy?

La niñera abrazó a su consentido: Si eres siempre así de curioso, ¡muy pronto crecerás!

Sonoros besos se estamparon en las mejillas de Ramiro Gerardo.

¿De veras me quieres tanto?

El chiquillo tiró de la mano de su acompañante.

La niñera nada dijo, sólo rozó cariñosa las mejillas de Ramiro con unos cuantos besos más.

LA DIOSA IXEL

Ramiro Gerardo no sospechaba de la existencia de muchas cosas, tampoco que diosas y dioses dominan el mundo. Él estaba repleto de curiosidad hacia lo visible y lo tangible, y ésta se volvía más y más grande con cada día que pasaba.

Un día conoció al perro callejero Au-Bau. Éste lucía muy triste y aullaba prolongadamente delante de la casa. Luego quedó claro que estaba hambriento, y después que tenía sed. Cuando todo eso estuvo en orden, Au-Bau se acurrucó bajo la sombra del limonero y se quedó dormido.

Desde ese día en adelante, Rami compartió su desayuno con él. Au-Bau estaba tan contento y agradecido que, hasta muy entrada la noche, permanecía despierto frente a la puerta de la casa.

Una noche, era ya muy tarde, nuestro amigo se despertó por algo que mediaba entre un llanto lastimero y una canción.

¿Qué es eso?

La niñera le puso una mano sobre los hombros: ¿Acaso no reconociste a tu amigo Au-Bau?

Ramiro tardó largo rato en quedarse dormido porque no sabía si el perro estaba cantando o llorando.

Al día siguiente, temprano por la mañana a la hora del desayuno, él le preguntó a su amigo acerca de la historia de la noche pasada.

Au-Bau empezó a ladrar y la niñera comenzó a traducirle al niño:

¡Anoche la diosa Ixel apareció espléndida en el cielo! ¡Llevaba un vestido de tul plateado y en su cabeza lucía una corona de estrellas!

¿Y quién es la diosa Ixel?

¿Acaso no sabes que la diosa Ixel es la luna misma? Aparece sólo una vez al mes en todo su esplendor y cuando yo la veo así, le ofrezco mi serenata la noche entera...

Según las creencias de los mayas - completó la explicación de Au-Bau nuestra amiga la niñera, - la diosa Ixel también es la diosa del agua, porque adora contemplar su belleza desde lo alto, hasta del cielo, en los ríos, los lagos y los mares, y de esta manera su hermosura se multiplica.

Voy a esperarla esta noche, para verla - decidió Ramiro Gerardo.

Y yo estaré despierto debajo de tu ventana - sacudió el rabo Au-Bau y partió rumbo a la sombra del limonero.

Era la hora de la cena. Luego iba a aparecer en el cielo la diosa Ixel para contarle al chiquitín acerca de sus largos viajes...

Probablemente Au-Bau también aguardara ver a la más hermosa enviada del cielo, quien iba a aparecer una vez más esa noche con su vestido de volantes de tul plateado y con una corona de estrellas.

El sueño se había ocultado bajo la pequeña almohada de Ramirito y lo esperaba para sorprenderlo con muchas aventuras que iban a suceder más adelante.