| |
Ô muse de mon cœur, amante des palais,
Auras-tu quand Janvier lâchera ses Borées,
Durant les noirs ennuis des neigeuses soirées,
Un tison pour chauffer tes deux pieds violets ?
Ranimeras-tu donc tes épaules marbrées
Aux nocturnes rayons qui percent les volets ?
Sentant ta bourse à sec autant que ton palais,
Récolteras-tu l’or des voûtes azurées ?
Il te faut, pour gagner ton pain de chaque soir,
Comme un enfant de chœur, jouer de l’encensoir,
Chanter des Te Deum auxquels tu ne crois guères,
Ou, saltimbanque à jeun, étaler tes appas
Et ton rire trempé de pleurs qu’on ne voit pas,
Pour faire épanouir la rate du vulgaire.
|
|
|
|
О, Музо на сърцето ми, любимке на палатите,
Дали когато зимата е вън със злост завила,
На заснежени вечери сред грижите, заплахите,
Топлик би си намерила за синкави ходила?
Дали ще оживее на тялото ти мрамора
Под нощните лъчи, проникнали през щорите?
Кесията - пресъхнала, тъй както и небцето ти -
ще скъта ли златото, зареяно в просторите?
Да припечелваш - длъжна си - за хляба всяка вечер
Като дете в църковен хор, размахало кандило,
Напяващо към Бога, макар и неповярвало,
Или - ездачка малка ти - със сласт да мамиш вече,
И с глас, прогизнал в сълзите, които си прикрила,
Да веселиш тълпата бездушна на вулгарните.
|
|
|
|
