| |
Клен ты мой опавший, клен заледенелый,
Что стоишь нагнувшись под метелью белой?
Или что увидел? Или что услышал?
Словно за деревню погулять ты вышел.
И, как пьяный сторож, выйдя на дорогу,
Утонул в сугробе, приморозил ногу.
Ах, и сам я нынче чтой-то стал нестойкий,
Не дойду до дома с дружеской попойки.
Там вон встретил вербу, там сосну приметил,
Распевал им песни под метель о лете.
Сам себе казался я таким же кленом,
Только не опавшим, а вовсю зеленым.
И, утратив скромность, одуревши в доску,
Как жену чужую, обнимал березку.
28 ноября 1925
|
|
|
|
Клен ти мой окапал, клен ти мой, замръзнал,
що се тъй превиваш под фъртуна върла?
Или нещо чул си? Или нещо зърнал?
Сякаш на разходка из село си тръгнал.
И като пазача, пийнал, в пътя селски
измразил крака си и потънал в преспи.
Ах, и аз сега съм нещо претоварен,
не ще стигна вкъщи след гуляй с другари.
Срещнах вън върбата, бора забелязах,
под фъртунен вятър пеех им за лято.
Струва ми се аз съм, също като клена,
но не съм окапал, в сила съм зелена.
И, загубил скромност, помрачен до лудост,
приласках брезата като жена чужда.
28 ноември 1925
|
|
|
|
