| |
Забождам клонката,
която ми откъсва,
на топло - в копчето между гърдите -
да може ароматът да възкръсва,
додето соковете й отлитат...
Наведе се - и бяло в бяло вдъхна -
цветче и кожа -
млечно съкровение...
Помислих - има нюх.
След туй изпръхнах -
без дишане, без сокове и зрение.
...Поисках с теб до звук да разбера
езика на изящната акация -
осъмвам като болна пещера,
в която са танцували
диваци.
Оцеждам лъх възкръснал аромат -
навярно Бог
в гърдите ме е кътал...
Акацията - пътьом рече вятърът -
е струна от ухание и вътък.
И само пръстите
на виртуоз
мелодията могат да отгатнат.
Ония, дето просто пъхат нос,
продължават пътя си -
обратно.
|
|
|
|
I stick the sprig,
he picked for me,
in a warm place – in the button between the breasts -
so that its fragrance can rise,
while its juices are departing...
He bent down – breathing in white in white -
floret and skin -
milky cherished one...
I thought – he has a flair.
Then I dried up -
no breathing, no juices, no sight.
...I wished to come to know with you to the last sound
the language of the dainty white locust -
I meet the dawn like a sick cavern,
in which savages
have danced.
I strain off a whiff of risen fragrance -
presumably the Lord
has put it aside in my breast...
The white locust – the wind said in passing -
is a string of scent and woof.
And only the fingers
of a virtuoso
can guess the melody.
Those who simply poke their nose
they go on their way -
|
|
|
|
