| |
How beautiful and magic is the feeling,
Oh princess with the strangest jewel crown'd,
When summoned by thy nervous laughing's sound,
Obediently I drop to greet thee kneeling.
Because thy witty smile is so appealing
With aspects of some ocean green profound,
That deep in it I'm willing to be drown'd
To learn the secrets which it is concealing.
But gently thou reject'st me on the strand,
Ant tell'st me that thou art no more than “and”
From what hath been before “the young and pretty”.
Please, let me be thy wind, and dost not curse
Time’s cruel flow, indulging in selfpity,
For flowers never wither in my verse.
|
|
|
|
Мигът така вълшебен и блажен е,
принцесо с най-чудат венец кован,
кога от нервния ти смях призван
за поздрав падам кротко на колене.
Усмивката ти хитричка зове ме,
досущ зелен бездънен океан.
О, моля, удави ме и ще знам
какви загадки там са спотаени.
Но на брега ме хвърляш нежно ти
и казваш, че сега си просто „и”
от някога „красивата и млада.”
Вземи ме шквал! На дните хода лих
недей кълни, в униние не падай –
цветята, знай, не вяхнат в моя стих.
|
|
|
|
