| |
|
Couronnés de thym et de marjolaine,
Les elfes joyeux dansent sur la plaine.
Du sentier des bois aux daims familier,
Sur un noir cheval, sort un chevalier.
Son éperon d’or brille en la nuit brune ;
Et, quand il traverse un rayon de lune,
On voit resplendir, d’un reflet changeant,
Sur sa chevelure un casque d’argent.
Couronnés de thym et de marjolaine,
Les elfes joyeux dansent sur la plaine.
Ils l’entourent tous d’un essaim léger
Qui dans l’air muet semble voltiger.
– Hardi chevalier, par la nuit sereine,
Où vas-tu si tard ? Dit la jeune reine.
De mauvais esprits hantent les forêts ;
Viens danser plutôt sur les gazons frais.
Couronnés de thym et de marjolaine,
Les elfes joyeux dansent sur la plaine.
– Non ! Ma fiancée aux yeux clairs et doux
M’attend, et demain nous serons époux.
Laissez-moi passer, elfes des prairies,
Qui foulez en rond les mousses fleuries ;
Ne m’attardez pas loin de mon amour,
Car voici déjà les lueurs du jour.
Couronnés de thym et de marjolaine,
Les elfes joyeux dansent sur la plaine.
– Reste, chevalier. Je te donnerai
L’opale magique et l’anneau doré,
Et, ce qui vaut mieux que gloire et fortune,
Ma robe filée au clair de la lune.
– Non ! Dit-il. – Va donc ! – Et de son doigt blanc
Elle touche au cœur le guerrier tremblant.
Couronnés de thym et de marjolaine,
Les elfes joyeux dansent sur la plaine.
Et sous l’éperon le noir cheval part.
Il court, il bondit et va sans retard ;
Mais le chevalier frissonne et se penche ;
Il voit sur la route une forme blanche
Qui marche sans bruit et lui tend les bras :
– Elfe, esprit, démon, ne m’arrête pas !
Couronnés de thym et de marjolaine,
Les elfes joyeux dansent sur la plaine.
Ne m’arrête pas, fantôme odieux !
Je vais épouser ma belle aux doux yeux.
– Ô mon cher époux, la tombe éternelle
Sera notre lit de noce, dit-elle.
Je suis morte ! – Et lui, la voyant ainsi,
D’angoisse et d’amour tombe mort aussi.
Couronnés de thym et de marjolaine,
Les elfes joyeux dansent sur la plaine.
Poèmes barbares, 1862.
|
|
![]() |
|
|
|
Мащерка и риган втъкнали в косата,
елфите танцуват весело в полята.
Сам, по пътя горски, на сърни познат,
иде рицар, яхнал черния си ат.
Златната му шпора огън в мрака син е,
вижда се, когато лунен лъч премине,
как лъщи с отблясък жив и бърз, игрив,
на главата сложен шлемът му сребрист.
Мащерка и риган втъкнали в косата,
елфите танцуват весело в полята.
В кръг около него идват на рояк,
сякаш са пчелици в немия сумрак.
– Накъде препуска тоя храбър рицар
в час тъй късен? – пита младата царица.
– Бродят из горите духове все зли,
по-добре в хорото с нас се весели.
Мащерка и риган втъкнали в косата,
елфите танцуват весело в полята.
– Не! Девойка нежна, с поглед-светлина,
чака ме и утре ще ми е жена.
Нека да премина, елфи от полята,
в кръгове широки тъпчещи цветята.
Не делете мен и моята любов,
че да дойде скоро е денят готов.
Мащерка и риган втъкнали в косата,
елфите танцуват весело в полята.
– Рицарю, постой тук. Получи от мен
в дар с опал магичен пръстен позлатен
и, далеч по-ценна от имот и слава,
роклята ми с нишки от луна в ръкава.
– Не! – Върви тогава! – вòйна тръпнещ цял,
дето е сърцето с пръст тя пипва бял.
Мащерка и риган втъкнали в косата,
елфите танцуват весело в полята.
И, пришпорен, конят тръгва в тоя миг,
бяга, скача – капе пяна от език.
Рицарят обаче в тръпки се поклаща
виждайки на пътя фигура блестяща
тя ръка протяга, ала все мълчи:
– Елф ли, дух ли, демон, о, не ми пречи!
Мащерка и риган втъкнали в косата,
елфите танцуват весело в полята.
О, недей ме спира, ти, зловещ фантом!
С нея днес съпрузи ще сме в моя дом.
– Скъпи мой съпруже, – чува той тревожен –
гробът ще ни бъде сватбеното ложе.
Мъртва съм! – Тогава той я виждам ням
и от страх и обич пада мъртъв сам.
Мащерка и риган втъкнали в косата,
елфите танцуват весело в полята.
из “Варварски стихотворения”, 1862.
|
|
|
|
