| |
Le vert colibri, le roi des collines,
Voyant la rosée et le soleil clair
Luire dans son nid tissé d’herbes fines,
Comme un frais rayon s’échappe dans l’air.
Il se hâte et vole aux sources voisines
Où les bambous font le bruit de la mer,
Où l’açoka rouge, aux odeurs divines,
S’ouvre et porte au cœur un humide éclair.
Vers la fleur dorée il descend, se pose,
Et boit tant d’amour dans la coupe rose,
Qu’il meurt, ne sachant s’il l’a pu tarir.
Sur ta lèvre pure, ô ma bien aimée,
Telle aussi mon âme eût voulu mourir
Du premier baiser qui l’a parfumée !
Poèmes barbares, 1862.
|
|
|
|
Пъстрото колибри, на леса владетел,
виждайки росата, цяла в слънчев грим,
да блести в дома му от тревички плетен,
като лъч от свежест литва призори.
Към потока близък носят го крилете,
де в бамбука глъхне морски звук игрив,
към цвета ашока, с дъх на боговете,
в чийто храм разтворен влагата искри.
Спуска се над чашка розова, поспира,
и отпива толкоз обич, че умира,
без да знае взе ли всичкия ѝ сок.
Тъй на твойте устни да остане мъртва
на душата моя бе копнеж висок,
вечно с аромата на целувка първа.
из “Варварски стихотворения”, 1862.
|
|
|
|
