| |
|
Ah what can ail thee, wretched wight,
Alone and palely loitering;
The sedge is wither’d from the lake,
And no birds sing.
Ah what can ail thee, wretched wight,
So haggard and so woe-begone?
The squirrel’s granary is full,
And the harvest’s done.
I see a lilly on thy brow,
With anguish moist and fever dew;
And on thy cheek a fading rose
Fast withereth too.
I met a lady in the meads
Full beautiful, a fairy’s child;
Her hair was long, her foot was light,
And her eyes were wild.
I set her on my pacing steed,
And nothing else saw all day long;
For sideways would she lean, and sing
A faery’s song.
I made a garland for her head,
And bracelets too, and fragrant zone;
She look’d at me as she did love,
And made sweet moan.
She found me roots of relish sweet,
And honey wild, and manna dew,
And sure in language strange she said,
I love thee true.
She took me to her elfin grot,
And there she gaz’d and sighed deep,
And there I shut her wild sad eyes—
So kiss’d to sleep.
And there we slumber’d on the moss,
And there I dream’d, ah woe betide
The latest dream I ever dream’d
On the cold hill side.
I saw pale kings, and princes too,
Pale warriors, death-pale were they all;
Who cry’d—”Le belle Dame sans mercy
Hath thee in thrall!”
I saw their starv’d lips in the gloom
With horrid warning gaped wide,
And I awoke, and found me here
On the cold hill side.
And this is why I sojourn here
Alone and palely loitering,
Though the sedge is wither’d from the lake,
And no birds sing.
|
|
![]() |
|
|
|
Какво те мъчи, клетник блед,
та бродиш сам и тъй отнесен?
Отдавна няма стръкче тръст,
ни птича песен.
Какво те мъчи, клетник блед,
та в черна скръб очи ти тънат?
Хралупите са пълни веч,
класът ожънат.
На веждите ти виждам крем
и влага трескава го хапе;
страните ти са розов цвят,
що бързо капе.
Девойка срещнах в лъг зелен,
дете на феите красиви:
косата дълга, бърз кракът,
очите – диви.
За всичко друго сляп я взех
на коня си, в галоп понесен;
извита настрани тя пя
вълшебна песен.
Венец изплетох ѝ – с цветя
за камъни, бръшлян за нишка;
в очите ѝ познах любов
и чух въздишка.
Бях с корени с вкус благ гостен,
с роса, коя на мед прилича;
тя каза на език чудат,
че ме обича.
В магичната ѝ пещера
очите диви в скръб се свиха
и нежно ги склопих за сън
с целувка тиха.
И там заспахме на мъха,
и сън ме грабна безпощаден –
горко ми! – за последен път
на склона хладен.
Да викат смъртно бледи чух
на рицари, царе душите
с вика: „La Belle Dame sans Merci
в капан държи те.”
Сред мрак видях безброй уста,
раззинати от ужас гладен.
Разбуден, тук се озовах
на склона хладен.
Затуй се скитам смъртно блед,
и бродя сам и тъй отнесен,
макар да няма стръкче тръст,
ни птича песен.
1. La belle dame sans merci [ла бел дам сан
мерси] – безмилостната хубавица (фр.); заглавие на поема от Ален Шартие (1392-1430) [обратно]
|
|
|
|
